Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Божичко, божичко!

Изведнъж тя скочи:

— Не е вярно! Не може да е вярно! Това е само извъртане. Не вярвам.

Тя сграбчи телеграмата и размахвайки я, трескаво заговори:

— Та това е ясно — извъртане. Той няма сърце. Божичко мили, какво да правим. Посъветвайте ме. Как да го склоним?… Сигурно е съвсем здрав и се радва там, че неговият враг умира. Тази пареза на ръката сигурно е една нищо и никаква измислица.

Колски поклати глава:

— Не мисля, че е така. Госпожица Канска не би прибягнала към подобен претекст. А и професорът няма нужда да го прави — можеше да пише, че няма време, нали?

— Но тогава какво е това? Кажете ми какво е това?

Той сви рамене:

— Допускам, че е вярно.

Нина се разплака. Колски гледаше разчорлените й коси, зачервеното лице и подпухналите от сълзи клепачи. Беше отблъскваща. Отблъскваща и непоследователна. Дълги години бе изневерявала на мъжа си и го бе лъгала, а сега беше отчаяна, като че ли беше най-вярната и най-любящата съпруга на света. Може би точно затова у Колски се зароди съчувствие. Той лично наистина беше убеден, че животът на Добранецки не може да бъде спасен. Споделяше мнението на Колеман, че може да се говори за шанс едно на сто хиляди. И все пак… И все пак той вече бе видял не един пациент в подобно положение. Чудотворният ланцет на професор Вилчур беше съумявал да открие единствената — една на сто хиляди — щастлива възможност.

Прочете телеграмата още веднъж. „Пареза на ръката — мислеше си той. — Пареза не е пълно увреждане. А нима е нужно и двете ръце да участвуват в тази операция? Трапанацията и без това я правят асистентите. Дребна работа е. Става дума за отстраняването на тумора. В случая може да е достатъчна едната ръка. Може да са достатъчни дори само неговите указания.“

От опит Колски знаеше, че Вилчур притежава изумителна интуиция, когато се ориентира в оперативното поле. Безпогрешна интуиция. Разклонени и сложни тумори за него бяха нещо, което отдавна познаваше…

— Госпожо — обади се той, а Нина веднага престана да плаче, сякаш обнадеждена, — смятам, че Вилчур дори и да има пареза на ръката, пак би могъл да се заеме с операцията.

— Би могъл?… Господи! Наистина ли би могъл?

— Сигурно. С известни трудности, разбира се. Но не е невъзможно.

— А дали ще можем да го убедим?

Колски леко сви рамене.

— Той самият като хирург добре знае, че с помощта на асистенти, при това на асистенти, които отдавна го познават и са правили с него не една операция, ще може да направи и тази.

— Но как да го принудим?

— За принуда и дума не може да става. Остава само едно — да го молим.

— Тогава да изпратим втора телеграма, колкото може по-бързо!

Колски поклати глава:

— Това едва ли ще доведе до някакъв резултат.

— Тогава какво да правим? Какво да правим? — и тя конвулсивно сви пръсти.

Колски дълго размишлява и после каза:

— Доколкото познавам професор Вилчур и доколкото мога да предположа, смятам, че най-добре ще направите, да заминете там, при него. Ако успеете да го трогнете, ако можете да изтръгнете прошка от него, може и да се съгласи. Разбира се, в случая и дума не може да става за нещо сигурно…

Нина скочи от мястото си.

— Но имаме ли време за всичко това? Ще успея ли да отида там, в граничните области, и да се върна с него? Няма ли да бъде вече много късно?

Той разпери ръце.

— Никой не може да гарантира.

— Да, да — засуети се трескаво тя. — Не трябва да се губи нито миг. Няма да вземам никакъв багаж. Ще замина така, както съм. Вече всичко ми е безразлично. Само проверете кога е първият влак.

— Мисля, че най-добре е да заминете със самолет. Ще летите до Вилно, а от летището ще тръгнете направо за Радолишки с такси, което ще поръчате още от Варшава. Така ще бъде много по-бързо, отколкото с влак. Отиване и връщане за по-малко от ден и половина. Точно тридесет и осем часа с двата часа престой в града включително.

— Колко сте добър — учуди се тя. — Вие вече сте проверили и пресметнали всичко.

Колски нищо не отговори. Беше пресмятал всичко това много пъти. Толкова, колкото пъти бе очаквал Луця да му разреши да я посети, макар и за кратко.

Нина вече не се чудеше, че той знае часа на излитането и кацането на самолета във Вилно, че знае как да се поръча там такси.

— Колко е хубаво, че знаете всичко! Сама нямаше да се оправя с тези неща. Не съм на себе си.

Изведнъж тя го хвана за ръката.

— Господин Колски! Тръгвайте с мен, господин Колски, моля ви!