Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Когато спряха пред терасата на болницата, беше вече съвсем тъмно. Вилчур запали лампата в преддверието и пръв забеляза някаква сгъната хартия, опряна на мастилницата върху масата.

— Какво е това? Телеграма ли? — каза той, като я взе.

Наистина беше телеграма, адресирана до Луця. Тя се приближи до лампата и я отвори. Беше от Колски. Докато Вилчур отиде да надникне в стаята с болните, тя зачете:

„Обръщам се към Вас от името на съпругата на професор Добранецки с една гореща молба. Установили, че мъжът й има злокачествен тумор в мозъка. Положението е почти безнадеждно. Операцията — минимален шанс за спасение, ще бъде трудна и сложна. Добранецки е твърдо убеден, че ще бъде несполучлива. Заяви — ще се реши на операция само ако професор Вилчур се съгласи да го оперира.“

Луця прекара ръка по челото си. Просто не вярваше на очите си.

„Госпожа Добранецка Ви умолява, а и аз се присъединявам към тази молба, да повлияете на професор Вилчур да не откаже да спаси умиращия. Тя знае, че няма право да моли за това, че те с нищо не са заслужили подобна проява на благосклонност и че професор Вилчур ги смята за врагове. Затова и се обръща към Вас чрез мен. Вярвам, че няма да откажете да помогнете. Чакаме телеграфически отговор. Колски“

Луця смачка телеграмата. Новината беше като гръм от ясно небе. Изпълни я вътрешна радост и гордост. Ето самата съдба най-злостно отмъщаваше на тези зли хора, ето самата тя ги принуждаваше да търсят спасение от човека, на когото бяха причинили толкова ужасна неправда.

Ах, тия подлеци. Подлеци е подлеци. Презрително го наричаха „знахар“ Разпространяваха клевети за него. Твърдяха, че трябва да изостави хирургията. А сега, когато ги застрашава смърт, като кучета скимтят за неговата милост!

Професорът влезе в преддверието. Тя поривисто го хвана за ръката. Той учудено я погледна. Очите й искряха триумфално, а на бузите и бе избила руменина. Дишаше бързо. Вилчур попита:

— Какво се е случило? Вие сте толкова възбудена.

— Е, да! Да. Стана. Стана нещо, което трябва да ни убеди в божията справедливост. Чуйте само.

Тя оправи с ръка смачкания лист и зачете телеграмата с пресеклив глас. Професорът слушаше и изумлението му растеше. Когато Луця свърши и двамата дълго мълчаха. Вилчур гледаше надолу. Най-после вдигна глава и каза тихо:

— Бог ми е свидетел, не мога. Как бих могъл. Тумор в мозъка. И такава ръка.

Протегна лявата си ръка, която трепереше повече от обикновено очевидно под влияние на това неочаквано вълнение.

— Как — с тази ръка. Та това е невъзможно!

— Що за безсрамие — избухна Луця. — Колко само са безсрамни тези гадни нищожества. Осмеляват се след всичко, което ви сториха. Какви безочливи хора!

Вилчур нищо не отговори. Скръстил ръце на гърба, той се разхождаше от ъгъл до ъгъл с натежала стъпка.

— Ще напиша на Колски, че съм учудена как е могъл да се заеме с такова посредничество. При това моли за посредничество и мен!

Вилчур спря пред нея и каза:

— Луця, вие не можете да го упреквате. Не трябва да забравяте, че той е преди всичко лекар. Като лекар е длъжен да не се отказва от нищо, от абсолютно нищо, което би могло да спаси пациента.

— Дори и тогава, когато пациентът е престъпник? — извика възбудено тя.

Вилчур я погледна сериозно в очите.

— Дори и тогава! Знаете ли — дори и тогава.

Отново настана мълчание.

— Телеграфирайте му — обади се Вилчур. — Пишете му, че не мога, не владея ръката си… И телеграмата трябва да се изпрати още рано сутринта. Там чакат отговора… А сега, Луця, лека нощ. Спете добре.

Тя му стисна ръка с двете си ръце.

Когато вратата се затвори след него, Луця дълго стоя неподвижно. Колко много се възхищаваше от този човек. Та нали отлично знаеше, че той би трябвало да изпитва към Добранецки ако не желание за мъст и омраза, то поне дълбоко отвращение и напълно основателно презрение. Те позорно го бяха онеправдали, използвайки отвратителни средства за борба. Оплюха доброто му име, опропастиха неговото състояние, принудиха го да напусне поста си, да замине от Варшава. Не. В душата си тя не можеше да открие и сянка от милост към тях. Не можеше дори за миг да забрави неправдите, които бе понесъл, а знаеше, че и Вилчур сигурно ги помни. А сега той трябваше едва ли не бога да призовава за свидетел, че отказът му е основателен.

И Луця в този миг беше принудена сякаш да потисне радостното чувство, че лошото стечение на обстоятелствата, в които бе страдала толкова много, сега й помага да осуети спасяването на този мошеник без вяра и чест.