Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Свещена истина — призна господин Юрковски.

— Чаках. Бях търпелив — продължи Павлицки. — Мислех, че докато професорът живее във воденицата, смята пребиваването си в нашия край някак си за неофициално. Когато се разнесе новината за построяването на болницата, казах на съпругата си: Ето, сега сигурно ще ме поканят да сътруднича. Пак пред вас го казвах, господин Юрковски.

— Пред мен, пред мен.

— Е, и чаках, чаках седмици наред. Най-после чувам, че болницата вече е готова. Щяло да има освещаване. И тогава изведнъж получавам покана. Искрено се зарадвах, но гледам датата и виждам, че освещаването е определено, че господин професорът е пожелал да определи точно този ден, когато аз имам събрание в града.

Луця хвана ръката му.

— Честна дума, професорът изобщо нищо не знаеше за това.

— Иска ми се да ви вярвам — каза той горчиво.

— Трябва да ми вярвате.

— Все пак в цялата околност знаеха, че заминавам и тази новина непременно е трябвало да стигне до вас. Непременно, защото преди заминаването си съобщих на всичките си пациенти, че ще отсъствувам от Радолишки една седмица и че през това време те трябва да се обръщат към професор Вилчур или към вас. За да не бъда голословен и за да ви докажа, че вие непременно сте знаели много преди да определите датата на освещаването, ще си позволя да ви посоча шест случая, когато мои пациенти са се обръщали към вас за съвет по време на отсъствието ми от Радолишки. А именно: Ямолковски от Вицкуни — тези, които правят водката, жената…

— Наистина така беше — прекъсна го Луця. — Смятахме обаче, че вие умишлено сте заминали, искайки по този начин да демонстрирате недоброто си отношение към нас.

Господин Юрковски се обърна на капрата и високо се засмя.

— Ама че история! Да, винаги съм казвал, че всички сръдни, номера и други превземки се дължат само на недоразумение.

Той така силно тупна Павлицки по рамото, че докторът се наклони към Луця.

— Докторе, най-малко сто пъти съм ти казвал: Плюйте на всичко, вървете при професора и му кажете: „Каквото било, било, към старото да не се връщаме. Да се разберем и край.“ Аз правя така и, по дяволите, никога не съм бъркал. Хайде, а сега дръжте се здраво, защото най-после отново ще можем да пътуваме като хората.

И наистина песъчливият път свърши и конете препуснаха в тръс по изровения, но твърд път. Отминаха завоя и видяха светлините на Радолишки.

В дома на Павлицки още никой не спеше. Докторът все пак размени няколко думи с жена си, взе от шкафчето в чантата си всичко, което му беше необходимо, и се върна в бричката. Понеже до воденицата пътуваха по чудесно шосе, пристигнаха след няколко минути. Луця започна да благодари на господин Юрковски, но той се засмя.

— Нямам намерение да се прощавам. Няма толкова лесно да се отървете от мен. Първо, аз трябва след всичко, което предприехте, да закарам доктора до градчето и, второ, искам да използувам случая и да ви върна визитата, като се запозная и с професора.

— С удоволствие. Заповядайте моля.

Въпреки предвижданията на Луця Вилчур вече знаеше, че кучето, което беше го ухапало, е било бясно. Полицаите бяха успели да застрелят нещастното животно почти до самото езеро, където то се беше върнало от гробището. Професорът сам го беше огледал и нямаше никакво съмнение, че е бясно. Беше се досетил също, че Луця не се връща, защото е тръгнала да търси ваксина против бяс.

Той сърдечно поздрави Павлицки, а когато разбра, че лекарят съвсем случайно имал вкъщи ваксина, горещо му благодари, че е пожелал лично да дойде при него.

След като свършиха процедурата, с която се зае Павлицки заедно с Луця, трябваше да сменят превръзката. Раната от ухапването никак не беше лека. Лявата ръка беше подпухнала до лакътя, китката беше много подута, а двата пръста бяха неподвижни. Нямаше съмнение, че е засегнат нерв и няколко кръвоносни съда.

— Така или инак — каза Павлицки — вие трябва да заминете в града. Сам виждате, че освен прилагането на ваксината може да се наложи и хирургическа намеса. Колежката Канска е интернистка, а що се отнася до моите хирургически способности — той се усмихна насила, — вие, господин професоре, вече имате мнение.

— Моля ви, колега, не ми се сърдете за това. Всеки от нас има някаква специалност. Трябва да ви кажа, че винаги, когато съм преглеждал ваши рецепти, съм бил на мнение, че точно дозирате лекарствата. Вие сте отличен интернист.

Павлицки леко се изчерви.

— За мен е много голяма чест да чуя от вашите уста, господин професоре, едно такова признание.