Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Момчето се спря.

— Ето, госпожице, и имението — и посочи редицата осветени прозорци отвъд дърветата.

Луця извади от джоба си всичките дребни монети, които носеше. Бяха около десет злоти. Сложи ги в ръката на момчето и каза:

— Това не е много, но когато дойдеш в болницата до воденицата, ще ти дам повече. Много ти благодаря.

— И аз ви благодаря.

— Ами, ти сигурно ще пренощуваш тука, при прислугата.

— Не, госпожице. Отивам си вкъщи.

— Как така? Отново през мочурищата?

— Ами, да.

— Никога няма да ти позволя. Това е лудост. Мъглата е толкова гъста и вече е почти тъмно.

Момчето сви рамене.

— Аз със затворени очи ще мина. Да не би да ми е за пръв път? Познавам всяко островче, всяка туфа. За какво да нощувам тук?

Луця напразно го увещаваше и обещаваше да го закара с каруца до Радолишки. Антони Сушкевич беше упорит и амбицията явно не му позволяваше да се откаже от обратния път, който тази госпожица смяташе за опасен. А може би искаше да й се хареса, забави се толкова, колкото да се сбогува и след миг до ушите на Луця достигна плясъкът на водата под неговите стъпки в тръстиката.

До господарската къща се стигаше през неголям парк. Все още не бяха пуснали кучетата, защото те наистина лаеха застрашително откъм чифлишките постройки, но нито едно не пресече пътя на Луця. Тя имаше огромно желание да седне на сухата морава и да си отпочине, но отново я обхвана страх, че може да не завари Павлицки.

Сега едва започна да усеща по лицето, по ръцете си, по шията и краката неприятен сърбеж. Стотици комари бяха оставили в кожата й микроскопични капчици от своята отрова, която сега дразнеше тъканите и беше причинила появата на безброй много пришки. В блатото тя само отначало беше разпъждала тия лакоми насекоми. После страхът и умората не й бяха позволили да усеща болезнените ухапвания.

Пред терасата на къщата стоеше бричка с два коня. На седалката отпред дремеше кочияшът. Луця си отдъхна с облекчение. Сети се, че бричката чака Павлицки. Значи, той беше още тук, беше го заварила.

Вратата не беше затворена. Тя влезе в просторното преддверие и веднага я пресрещна заядливият лай на отвратително малко кученце. Този лай призова от по-отдалечените стаи някаква възрастна госпожа, която погледна изумено Луця.

— Аз съм доктор Луця Канска. Моля, извинете ме за външния ми вид, но съм дошла от Мухувка през блатата. Лекарят господин Павлицки още ли е тук?

Старицата скръсти ръце.

— Господи, божичко! През нощта, през блатата!

— Имах водач — обясни Луця. Мога ли да видя доктор Павлицки?

— Ама, разбира се. Седнете, моля.

Тя угрижено огледа мократа рокля на Луця и чистите бели калъфи на мебелите.

— Знам ли. Може би ще се преоблечете в нещо сухо.

Тя се обърна и бързо заситни към открехнатата врата.

— Вицек, Вицек.

В преддверието влезе висок, широкоплещест мъж с червендалесто лице и светли къси коси.

— Това е доктор Канска — обясни старицата. — Представяш ли си, дошла е от Мухувка дотук през блатата. Сега, по това време! Госпожице, позволете ми да ви представя моя син.

Мъжът се приближи до Луця, поклони се и протегна ръка.

— Юрковски. Е, поздравявам ви, че сте преминали през блатата. Познавам тукашните места от дете и, по дяволите, не се смятам за страхливец, а все пак не бих се осмелил да направя подобно нещо сега тъкмо — по тъмно.

Луця се усмихна.

— Това не е никакво геройство, господине, а необходимост. Става дума за човешки живот. Трябваше колкото може по-бързо да дойда при доктор Павлицки. А в Радолишки просто беше невъзможно да намеря кола.

— Да, доктор Павлицки е тук. Сега ще го извикам. Но, мамо. Трябва да се погрижим за госпожицата. Как са ви изпохапали комари. Тия гадини не са оказали никакво уважение към нежния пол.

Той се усмихна и протегна ръка към мустаците си, но сигурно разбра, че в това състояние Луця не е настроена да слуша комплименти и каза:

— Трябва веднага да пиете водка. Солидна чаша водка на гладен стомах. Иначе ще се разболеете от малария. Мамо, трябва да намерите някакви дрехи за госпожицата. Наистина Яджя е по-висока, но все ще се намери нещо за госпожицата.

Старицата изведнъж заситни на място.

— Ама, разбира се, разбира се.

— Сърдечно ви благодаря — отговори Луця. — Най-напред обаче искам да видя доктор Павлицки.

— Ей сега отивам за него — каза господин Юрковски. — Той е край леглото на сестра ми Ядвига. Бедничката, има криза на жлъчката. О, знаете ли, мамо, колко е хубаво, че и госпожицата е лекарка. Ще ви помолим веднага да направите консулт с доктора. Мамо, дайте водка на госпожицата. Веднага отивам да извикам доктора.