Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Не мога да вървя по-нататък. Трябва да си почина. Трябва да си почина.

Момчето обаче поклати глава.

— Тук не може. Седим ли по-дълго на тази туфа, тя ще потъне. От този вид туфи е. Още малко и там знам едно такова място, където можете да си починете, защото почвата е твърда.

Тя трудно стана. Роклята й бе прогизнала от ръждива и като че ли мазна вода. Лепнеше по краката й, затрудняваше движенията й. За щастие мястото, за което говореше нейният водач, се оказа наистина не много далеч. Беше неколкометрово възвишение, покрито със същата трева, само че силно почервеняло от слънцето. Луця легна върху него с чувството на неизказано облекчение. Сега преди всичко имаше възможност да си почине, а второ — убеди се, че това момче наистина се ориентира много добре в местността и не блуждае. За един много кратък миг я обхвана блажената мисъл: „Мога да остана тук и да не вървя по-нататък. Мога дори да пренощувам тук. Утре ще се върна, когато съмне.“

Упрекна се мислено за тая проява на слабост. „Не. Трябва да вървя вече. Трябва колкото може по-бързо да стигна в Ковалево.“ Изведнъж я обхвана тревога. „Какво ще стане, ако не заваря Павлицки там?“ Страхът й повлия, въпреки умората тя скочи и каза:

— Да вървим по-нататък. Губим време.

Момчето не помръдна от мястото си.

— По-добре да си починем. Защото сега пътят ще бъде по-труден.

— Как така по-труден? — едва чуто запита тя.

В главата й просто не се побираше, че някакъв път, какъвто и да е той, може да бъде по-труден от пътя, който току-що бяха изминали.

— Да, защото тук възвишенията ще бъдат по-нарядко. Трябва да се скача по-надалеч. Внимавайте как скачам аз. Само че на вас полата ще ви пречи. Запретнете я.

Нямаше друг изход. Всъщност присъствието на това петнадесетинагодишно момче съвсем не я смущаваше. Тя вдигна полите на роклята си и ги пъхна в колана, откривайки високо бедра. Така наистина беше много по-удобно. Момчето с усмивка я гледаше какво прави.

— Да вървим — каза Луця сега вече с по-бодър тон. — Става все по-тъмно.

Скоро има възможност да се убеди, че Антони не преувеличава, като говори, че пътят, който предстоеше, е труден. Не е кой знае какво изкуство да скачаш на метър разстояние от един кръг — с размер на голяма продълговата чиния — на друг. Не е, но не и тогава, когато между тези кръгове се чернее бездънно блато. Луця с голямо усилие на волята сдържаше желанието си да затваря очи при всеки скок, което беше равносилно на безсмислено самоубийство. Започна да се моли наум, но не за нещо друго, а само за това, като скочи на следващата туфа, да се задържи на твърдо. Да усети твърда почва под краката си.

— Още много ли остава? — непрекъснато питаше тя със запъхтян глас.

— Близичко е — с невъзмутимо спокойствие отговаряше водачът.

Луця се разгневи на този човек от Радолишки, който й беше казал, че през блатото трябва да се измине един километър. Хубав километър. Беше убедена, че са извървели най-малко десет.

Момчето изведнъж се спря и вдигна пръст нагоре.

— Чувате ли?

Наистина в тишината, обгърнала торфището, до ушите й достигна много далечен отзвук от музика. След миг различи ритъма. Някой свиреше на хармоника полка.

— Това вече е Ковалево — обясни Антони. — В Ковалево днес има сватба. Дъщерята на ковача се жени днес за червенокосия Мечка, който миналата година беше ходил на работа в Латвия.

Туфите ставаха все по-нагъсто. Оставаше обаче още едно не много приятно прехвърляне през високите тръстики. На този бряг на блатото растеше широк пояс тръстики — твърди, остри, непокорни. Между тях трябваше да газят до колене във водата. Краката обаче с удоволствие стъпваха върху твърдата, макар и неравна почва на дъното, покрито с тръстикови коренища. Острите листа засягаха лицето и нараняваха кожата.

Най-накрая излязоха на брега. Той представляваше ливада, която постепенно се възвишаваше в доста висок, потъмнял от гъсталак хълм. Над главите им се разстилаше тъмнозелено небе, а по него блещукаха звезди. Луця погледна назад. Море от бяла мъгла загръщаше ужасното блато. Тя потрепери. Просто не можеше да повярва, че преди миг беше минала през този ад.

Сега вървяха един до друг по широка, добре утъпкана пътека. Издръжливите спортни обувки на Луця бяха подгизнали. В тях жвакаше вода. Между дърветата на хълма трепкаха светлини. Хармониката се обади по-силно с някаква скоклива мелодия. В сгъстяващата се тъмнина можеше да се различат две четириъгълни продълговати постройки: сградите на чифлика. Тук, на хълма, беше вече значително по-топло.