Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Я се смъквай, заплес такъв, от капрата. Сам ще карам — а на Луця и на Павлицки каза, сочейки към капрата: — Кой знае колко време щеше да се тътри с вас. А аз обичам юнашки да препускам.

Той се засмя и размаха камшика над гърба на конете. Бричката така потегли, че всички в нея политнаха назад. Конете препуснаха в тръс.

Наистина юнашки препускаха. Понеже пътят по средата, а и на места по цялата си ширина беше невероятно песъчлив, така че колелата потъваха чак до осите, господин Юрковски караше по самия край, а понякога, където канавката беше по-плитка, и по нея или пък излизаше направо на стърнището. Луця с всички сили се държеше за желязната странична облегалка. Павлицки, подскачайки, когато минаваха през ями, псуваше под нос. Конете продължаваха да препускат в тръс. Павлицки си отдъхна с облекчение, когато най-после пътят навлезе между две стръмнини на един хълм и конете трябваше да се влачат крачка, по крачка. Дори несдържаният темперамент на кочияша не можа да помогне. Пътят не се промени в продължение на два километра. Юрковски поведе разговор с Луця, като я разпитваше за болницата, защо е напуснала Варшава, няма ли намерение да се върне там и най-после дали е омъжена.

— Моля да ме извините, че така безцеремонно питам за всичко, но аз никак не съм шлифован. Аз съм прост селянин, това, което мисля, е на устата ми. Моля ви, не ми се сърдете.

— Ни най-малко. Съвсем не ви се сърдя — не можа да не се усмихне Луця. Стори й се, че този млад човек е много симпатичен. Изпитваше искрена благодарност към него, защото веднага взе присърце нейния проблем.

Тя се опита да започне разговор с Павлицки. Трепереше при мисълта, че Павлицки дори и да има ваксина, може да не преодолее своята антипатия към професора и да каже, че няма. Трябваше да спечели неговото благоразположение. Задачата не беше лесна, тъй като в отговор той мърмореше едносрично. Седеше недружелюбен и наежен.

Дипломацията не помогна, затова Луця реши да атакува направо, да не заобикаля деликатната тема.

— Знаете ли — каза тя след известно време, — струва ми се странно и неразбираемо. Вие, изглежда, сте обиден за нещо на професор Вилчур.

— Съвсем не съм обиден — сви рамене той.

— И все пак… Признавам си, че не мога да разбера защо. Моля ви, вярвайте ми, професор Вилчур винаги говори хубави неща за вас. Вие дори не можете да си представите колко доброта, ангелска доброта има у този човек.

— Не го познавам добре — измънка той.

— А защо? Смятате ли, господин докторе, че това ще ви бъде в ущърб?

— Не, напротив. Чест — иронично сведе глава той. — Чест, каквато не заслужавам.

Луця се престори, че не чува иронията в гласа му.

— В болницата често идват пациенти, които някога са се лекували при вас. И почти винаги професорът им препоръчва да продължават лечението, което вие сте предписали. Професорът смята, че сте много добър лекар. Когато строяха болницата, той лично ми каза, че се надява някой ден и вие да се заинтересувате от нея.

— Смятам това за излишно — отговори Павлицки. — Господин професорът и вие сигурно сте напълно достатъчни. Впрочем никой не ме е помолил да се заинтересувам от болницата. А аз самият не исках да се натрапвам. Не обичам да ме смятат за нахалник.

— Вие се лъжете — възрази живо тя. — Не само аз, за мен няма защо да говорим, но и професорът с благодарност би приел вашето сътрудничество.

— Позволете ми да се съмнявам в това — каза хладно той.

— Но защо?

Той се обърна към нея и я погледна право в очите.

— Искате ли да бъда откровен?

— Моля ви.

— Да, разбира се, че съм ви обиден — на професора и на вас. И на двамата съм обиден. Пристигнахте тук, тук, където аз съм единственият лекар. Разбира се, аз не искам да се сравнявам с професора. Той е голям учен, а аз съм скромен селски лекар. Не желая да се сравнявам дори с вас, която сте практикувала в столичните болници и сигурно сте имала възможност да се запознаете с най-новите методи и лекарства. Но аз се почувствувах дълбоко засегнат от това, че се отнесохте към мен с пренебрежение. Вие можехте да ме пренебрегвате, но бихте могли да бъдете достатъчно любезни да не ми го показвате!

— За бога! Това сигурно е някакво недоразумение! По какъв начин сме показали пренебрежение, което изобщо не съществува?

— По много прост начин. Да не говорим за това, че вие можехте да ме посетите, достатъчно щеше да бъде, ако професорът ми беше написал картичка, за да изрази желанието си да го посетя. Но не. Демонстративно избягвахте каквито и да било контакти с мен. Ах, госпожице, колко много чаках — аз имам свидетели. Та аз не с друг, а точно с господин Юрковски съм говорил неведнъж за това. Той ми е свидетел.