Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Той изчезна зад вратата, а майка му в това време донесе една малка тумбеста гарафа и чаша. Луця с истинско удоволствие изпи водката. Приятна топлина се разля в гърлото и стомаха й. Много й се искаше да седне. Краката й вече съвсем не я слушаха.

— Още една чашка, нали няма да откажете — убедително я увещаваше старата жена. — Нищо за хапване няма да ви предложа, защото скоро ще седнем да вечеряме. През това време вие ще се съвземете и ще се измиете. През блатата! Божичко мили! А кой ви преведе?

— Едно момче от Мухувка. Казва се Антони Сушкевич.

— А, оня, скитникът! И къде е той?

— Върна се обратно. Не исках да го пусна, но той се заинати. Страхувам се да не му се случи нещо лошо.

Старицата махна с ръка.

— Сатаната на дявола зло няма да стори — каза поверително тя.

Вратата се отвори и влезе доктор Павлицки. Досега те само се бяха виждали. Луця знаеше, че Павлицки е настроен недоброжелателно към професор Вилчур, а поради това и към нея и към факта, че бяха се настанили в околността на Радолишки. Те наистина не бяха някаква заплашителна конкуренция за него, тъй като лекуваха беднотията, и то безплатно или почти безплатно, докато неговите пациенти бяха главно от кръга на земевладелците, които не търсеха Вилчур по простата причина, че професорът приемаше само в болницата и не искаше да ходи по именията. Досега само два пъти се беше съгласил да приеме заможни пациенти. Все пак тогава това бяха случаи за сериозна хирургическа намеса; а и самият доктор Павлицки, който не беше хирург по специалност, беше изпратил тези пациенти на Вилчур. Между Павлицки и Вилчур имаше стари, вече позаглъхнали, но все още живи в съзнанието на Павлицки спорове, спорове, които бяха приключили за него почти с компрометиране. Затова Луця не се надяваше на доброжелателен прием.

И наистина Павлицки влезе със сухо и непристъпно изражение на лицето. Той беше хубав, леко затлъстяващ мъж на около четиридесет години. Беше облечен със светли и великолепно изгладени дрехи. Леко се поклони и се обърна към Луця:

— Вие сте искали да ме видите?

— Да, господин докторе. Аз съм доктор Луця Канска. Работя с професор Вилчур.

Той сухо й подаде ръка.

— Имам удоволствието да ви познавам — виждал съм ви и са ми говорили за вас. С какво мога да ви бъда полезен?

— Цялата ми надежда е във вас. В радолишката аптека няма ваксина против бяс, а се страхувам, че ще се забавим, ако го закараме в града.

— Кой е ухапан от бясно куче? — заинтересува се той.

— Професор Вилчур.

Павлицки не можа да прикрие силното впечатление, което му направи това.

— Ах… Професор Вилчур.

— Да. И в аптеката ми казаха, че вие, господин докторе, наскоро сте изписвали ваксина…

— В колко часа е ухапан?

— Преди около пет часа.

Павлицки издаде устни.

— Е, ако е така, няма никаква опасност. Професор Вилчур ще успее да стигне навреме до града.

— Но има и случаи — каза Луця, — когато и най-малкото забавяне е фатално. А ако вие имате ваксина, ще ви бъда безкрайно благодарна.

Павлицки прехапа устни и се намръщи. Тя знаеше, че той се колебае, че се бори със себе си, че не може да се реши. Най-после той каза:

— Не си спомням точно. Струва ми се, че още ми е останало. Във всеки случай тя не е тук у мен, а в Радолишки.

— Аз бях у вас. Вашата съпруга каза, че без ваше нареждане не може да даде нищо. Но ако вие бъдете така любезен и напишете бележка…

Павлицки отрицателно поклати глава.

— Това няма да помогне. Всички лекарства са заключени, а ключовете по принцип не давам никому.

Луця закърши ръце.

— Тогава какво да правя!

Господин Юрковски високо се окашля.

— Няма друг изход. Докторе, трябва лично да отидете. Гостоприемството си е гостоприемство, вечерята е вече на масата, но аз сам разбирам, че нямам право да ви задържам.

— Така е, нямаме право. Много съжаляваме, но какво да се прави — призна майка му.

Павлицки сви рамене.

— Доктор Канска, както ми се струва, се безпокои повече, отколкото трябва. Едно закъснение от час и дори повече не може да е от значение.

Е, добре тогава — реши господин Юрковски. — Ще вечеряме в темпо за мазурка. А след това — на път!

Госпожа Юрковска заведе Луця в стаята си и там просто насила я накара да се преоблече в една от роклите на дъщеря й и да се натрие с някакъв домашен специалитет, който бил изпитано средство срещу ухапване от комари. Когато двете отидоха в трапезарията, Павлицки, домакинът и още някакъв господин бяха седнали вече на масата. Докторът нито веднъж не се обърна към Луця. Изобщо беше неразговорлив и намусен. Тъй като стопанинът ги подканваше да бързат, вечерята приключи за по-малко от половин час, а пет минути по-късно те вече се настаняваха в бричката. Всички се изненадаха, когато господин Юрковски се появи на терасата с шапка на главата и извика на кочияша: