Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Отсрещният бряг не се виждаше. Той можеше да изглежда и близък, и безкрайно далечен, тъй като беше заслонен от изпаренията, които се издигаха над блатото.

Първите крачки по торфището уплашиха Луця. Почвата под краката й се огъваше като матрак с пружини и я лишаваше от усещането, че пази равновесие.

Момчето се спря.

— Трябва да вървите точно след мен — бъркайки в носа си, каза то флегматично. — Където аз поставя крака, там и вие. Не някъде другаде, а само там, точно там.

— Добре. Ще внимавам.

— А като се спра, тогава и вие ще спрете.

Тя кимна с глава и момчето тръгна напред.

Ако преди това на Луця се струваше, че напредват много бавно, сега тя с отчаяние си мислеше, че вървят като костенурки. Под гъстата трева, която обилно стърчеше на купчинки, прозираше водата. Понякога, когато кракът, непривикнал към такъв ход, се подхлъзваше, стъпалото потъваше в топлата, гъста и тъмно ръждива тиня. По чорапите оставаха ръждиви петна. Нестабилните, обрасли с трева островчета й напомняха някаква потънала гора, гъста гора, от която на повърхността бяха останали само короните на дърветата. Сега трябваше да се стъпва точно по тези люлеещи се корони. Да се стъпва с напълно концентрирано внимание, защото всяка непредпазлива крачка заплашваше със смърт. Луця предвкуси смъртната опасност, когато се опря на тоягата в пространството между две китки трева и уплашено забеляза, че тоягата не намира почти никаква опора и въпреки че беше дълга два метра, не достигаше дъното, дъното, което може би изобщо не съществуваше.

След няколко минути започна да я обхваща страх, омаломощаващ, физически, животински страх от неизвестното обкръжение. Напразно си внушаваше, че водачът непременно познава пътя и че ще я преведе. Страхът беше по-силен. Тя прехапа до кръв устни, за да сдържи виковете на страх, за да не помоли момчето да се върнат в селото.

„Длъжна съм да премина — повтаряше си упорито тя. — Длъжна съм да го спася.“

Обгърна ги студът на ниско спусналата се мъгла. Сега вече нищо не се виждаше наоколо. Тя трудно различаваше движенията и силуета на облечения в бяло Антони, както и най-близките островчета трева. Вървяха като в море от мляко. Над главите им изпаренията леко почервеняха от заревото на залеза. От мъглата понякога се появяваха ниски болнави брезички, които приличаха на тайнствени чудовища с отвратителни очертания, чудовища, които тук дебнеха смелчаците. Въпреки студа се къпеха в пот, а сърцата им ту замираха от умора, ту бурно започваха да туптят, когато кракът се подхлъзваше на няколко милиметра.

Момчето вървеше бавно и Луця можеше да се закълне, че се въртят на едно и също място, че са се заблудили. То спираше от време на време, оглеждаше се за нея, усмихваше се глупаво, гледаше заплеснато насам-натам и след като избираше някоя от туфите наоколо, стъпваше на нея.

На Луця й се струваше, че всичко, което я заобикаля, губи реалните контури на част от действителността, че е някакъв сън, мъчителен и лош, от който беше невъзможно да се събуди. Отново й дойде наум, че Антони е умопобъркан и че внезапно ще я остави тук сама, безпомощна, като избяга някъде, потъвайки в мъглата. Затова колкото пъти момчето изчезваше за момент от погледа й, тя отчаяно викаше:

— Антони, Антони! Къде си?

Изпитваше неизказано облекчение, когато в мъглата бавно се разнасяше неговият покорен носов глас:

— Тук съм. Тук.

И той се връщаше с несломимо търпение, за да й покаже откъде да мине.

Този страх без малко не стана причина за злополука. В един момент, когато водачът изчезна, Луця, искайки да го настигне, скочи прекалено бързо и невнимателно на едно малко островче. Треперещите колене отказаха да й се подчинят и тя със силен плясък се свлече във водата. Изпита отвратително, ужасяващо чувство. В миг си припомни всичко, което беше научила, всичко, което знаеше за тресавищата. Тялото й до половината потъна като в някаква рядка смола. С гърди се притисна до малката издатина, впивайки пръсти в тревата. Беше почти в несвяст, така че не чувствуваше никаква болка. Острите стръкове трева на много места изпонарязаха кожата на ръцете й.

За щастие, когато падна, прътът се опря на две съседни туфи и ако Луця повече владееше нервите си, щеше да разбере, че не я застрашава непосредствена опасност.

Нейният пронизителен писък върна флегматичния юноша, който без каквито и да било усилия й помогна да излезе от тресавището. Тя цялата трепереше и казваше: