Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Поне да имах някаква тояга!

— Дръжте! — извика Васил и хвърли веслото към брега, но разстоянието беше много голямо и той не успя да го достигне.

Кучето тичаше бързо. Нямаше време за колебание, Йемьол сграбчи бутилката от моравата и скочи във водата. За съжаление той не знаеше да плува. И понеже точно там езерото беше дълбоко, доста време мина, преди да изплува. В това време Васил приближи лодката до мястото, на което Йемьол беше потънал, и щом главата на давещия се показа на повърхността, веднага го хвана за косата, после за яката и го изтегли в лодката.

— По дяволите! — псуваше Йемьол, като пръхтеше и храчеше вода: — Що за обичаи бесните кучета да върлуват из околността в тихия неделен следобед и да принуждават гражданина, който си живее в dolce far niente [77] Сладко безделие (ит.). — Б.пр. , да се топи в това отвратително течно тяло. Внимавай, Василе, за бога! Там, там плува. Да не я счупиш с веслото.

Наистина близо до носа на лодката се показа бутилката. За щастие тя беше запушена и съдържанието й беше оцеляло. Но все пак не задълго, тъй като Йемьол веднага го изля в гърлото си.

Край езерото дотича запъхтян Виталис с един голям прът, но беше вече късно да гонят кучето. От разказа му разбраха какво се е случило. То беше дошло по пътя откъм шосето. Съвсем не приличало на бясно. Повъртяло се известно време из двора и изведнъж се нахвърлило върху Зоня, която за щастие носела едно празно ведро. Ударила с него животното и така се защитила. Тогава кучето скочило встрани към Виталис, а когато притичали тукашните кучета, то здравата ухапало две от тях.

— Няма какво да се прави, ще трябва да ги убием — завърши разказа си ратаят.

— Това е много неприятно — тъжно каза Донка.

Слязоха на брега и отидоха да видят ухапаните кучета.

В това време Вилчур и Луця излязоха от гробището и както обикновено се отправиха по обиколния път към къщи, всъщност към шосето, на което трябваше да се разделят, тъй като Луця имаше намерение да посети едно болно момиченце в Радолишки.

Разговорът за Колски и за Варшава, а после и за малката пациентка развали плановете на Вилчур. Той не можа да заговори за своите брачни намерения. Наистина професорът не бързаше много и в края на краищата беше доволен, че отново имаше възможност да отложи разговора на тази тема за по-нататък.

Вървяха по пътя, който се виеше между стърнищата, обрасъл от двете страни с ниски храсти. На завоя до един по-голям храсталак забелязаха огромно червеникаво куче, което стоеше неподвижно и ги гледаше как се приближават.

— Какъв великолепен сетер — каза Луця.

— Наистина е красив — потвърди Вилчур. — Сигурно е отскоро по тия места, защото никога не съм го виждал.

Той се обърна към кучето, протегна към него ръка и каза:

— Хайде, ела тук, кученце, ела.

Не успя да си дръпне ръката. Сетерът, който имаше такъв спокоен вид, светкавично впи зъби в ръката му, след това се обърна и с всички сили побягна към гробището.

— Божичко! — каза Луця. — То ви ухапа. Много ли ви боли?

Вилчур прикри с усмивка болката си и излъга: — А, не. Дребна работа.

Всъщност чувствуваше пронизваща болка в цялата ръка. Сигурно зъбите на животното бяха засегнали някой нерв. От малката рана падаха капки кръв. Той извади кърпа, изтри ръката си и каза:

— Какво искаме от животните, щом като и хората толкова често постъпват така — на приятелството и доброто отношение отговарят със зъби.

Луця се безпокоеше.

— Тук няма вода. Във всеки случай много ви моля веднага, след като се върнете вкъщи, дезинфекцирайте тази рана. Обещайте ми, непременно.

Той се засмя.

— Но, моля ви, това е дреболия. Впрочем обещавам ви, ще го направя.

— Много ви моля.

Те дойдоха до шосето и Вилчур попита:

— Дълго ли ще останете в градчето?

— Не — поклати глава тя. — Най-много половин час. Ще сменя превръзката на малката. Това е всичко.

Усмихвайки се, те се разделиха. Вилчур тръгна към болницата, а Луця към Радолишки. Не беше направила и петстотин крачки и срещна двама полицаи от Радолишки. Отдавна я познаваха и както обикновено я поздравиха много любезно. Тя им отговори с кимване, когато един от тях я попита:

— Не сте ли виждали някъде едно червеникаво куче?

Тя се спря.

— Да, видях. Изтича към гробището. Ваше ли е кучето?

— Ами, моля ви се, госпожице. Това е някакво чуждо бясно куче. В градчето е ухапало един кон и три кучета. Търсим го, за да го застреляме.

Всичката кръв се дръпна от лицето на Луця.