Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Тя нищо не забеляза и изобщо не се досещаше какъв болезнен удар нанесе на неговите надежди. И по-късно също с нищо не можеше да си обясни неоснователното отдръпване на Вилчур и тъгата, която започна да го терзае. Напразно се мъчеше да си спомни някоя необмислена дума, някаква постъпка, която би могла да засегне професора. Страхуваше се да го пита открито, защото знаеше, че няма да й отговори, а зададеният от нея въпрос ще направи по-дълбока невидимата бразда, която отново бе започнала да ги дели.

Вилчур много по-силно от Луця чувствуваше тази бразда. Виждаше я как тича по стълбите, как без ничия помощ застила леглата на болните, като ги мести и пренася. Забеляза, че след тежък работен ден дълго се разхождаше, забеляза как всеки ден се къпеше и плуваше бързо, сръчно, въпреки че водата в езерата беше студена; с една дума, тя беше млада, много млада, толкова млада, че в сравнение с нея той сигурно изглеждаше старец. Затова сега, когато Прокоп повдигна въпрос, той отговори:

— Не знам. И аз самият не знам.

Прокоп сви рамене.

— А какво толкова трябва да се знае? Иска ли те тя?

Вилчур измънка:

— Иска ме, защото още няма опит.

— Ами като иска, жени се. Що за ред е това, мъж без жена да седи.

— Но ти, Прокоп, имай предвид разликата във възрастта. Тя е млада и красива, а аз съм вече стар дядо. Пред нея е бъдещето. Защо да я обвързвам за цял живот?

Прокоп се ядоса.

— Ето, умен човек, а глупости приказва. Хич не ми е смешно, когато някой глупак дрънка глупости. Но когато мъдър човек говори глупости, ще ми се да се смея. Що за старец си ти? Ако ти си старец, какъв съм аз тогава? От тебе аз съм къде по-стар. А ако Агата, не дай боже, умре, ще се оженя.

— Знаеш ли, Прокоп, при вас е друго. Вие си взимате жена, за да си имате стопанка, а ние — по любов, от обич.

— Това е лошо — отговори Прокоп. — Трябва и за едното, и за другото. А малко ли са хората, които на стари години си вземат млади жени? Ето, в нашата околия само мога да ти изброя тридесетима такива. Пък има и друго нещо: какво ти липсва? Ти знаеш ли, че не една ще иска да те вземе. Всяка ще иска. Сега говориш така: ще й обвържеш живота. Ще бъде едно от двете: или ще си здрав и ще живееш дълго, тогава тя няма за какво да се оплаква, или ще я оставиш вдовица и ще бъде свободна. Ами да, работата е ясна.

След този разговор с Прокоп твърдото решение на Вилчур да се откаже от женитбата отново се разколеба. Наистина той не обвързваше живота на Луця. Та нали тя беше зряла жена, знаеше какво иска. Не могат всички хора да се мерят с един аршин. Истинското щастие за нея може да е точно това, което той би й дал. Спокоен, тих живот, несмущавано от нищо приятелство, сърдечна привързаност, а в края на краищата и като мъж ни най-малко не беше загубил своята жизненост.

Когато следобед, както обикновено в неделя, се канеше да отиде с Луця на гробището, реши да поговори с нея открито и искрено за всички тези проблеми и едва след това да вземе решение.

Този ден Луця беше малко тъжна. Тъкмо отговаряше на дългото и напълнено с горчивина писмо на Колски. Струваше й се, че Колски е затънал в някакви грижи и неприятности, че е потиснат от нещо, за което не може или не иска да пише. Беше убедена, че ако той искрено й признаеше всичко, тя щеше да съумее да го посъветва или да му помогне. Не се съмняваше също, че ако беше в непосредствена връзка с него, нямаше да има тайни от нея. В писмата си обаче не се решаваше да бъде напълно откровен. Досещаше се, че в основата на всичките му грижи и безпокойства е някаква жена. Беше сигурна също, че тази жена не заслужава неговата любов и че в живота на Колски тя е по-скоро една авантюра. Въпреки това изпитваше нещо, което наистина не можеше да се нарече ревност, но което я беше засегнало. До известна степен беше удовлетворена, че в опита си да я забрави той не беше намерил нищо ценно, че тъкмо обратното тя, Луця, само е спечелила от съпоставката с оная, непознатата.

— Днес не сте в много добро настроение — каза Вилчур, когато излязоха на пътеката, която се виеше край брега на езерото. — Да не би да ви се е случило нещо неприятно?

— Ах, не — възрази тя. — Безпокоя се малко за Колски. Получих писмо от него. Макар и да не пише ясно, знам, че има някакви големи грижи.

— В болницата ли?

— Не, това са по-скоро грижи от морално естество. Имам чувството, че се е впуснал в някаква любовна история или пък се е свързал с някого, който му създава големи тревоги.

— Колски не прави впечатление на човек, когото една сърдечна драма лесно би огънала. Той е много свестен, със силен характер. — Вилчур си спомни последния си разговор с Колски и добави: — Може би негов недостатък е, че прави прекалено прибързани заключения. Но за това е виновна младостта му. Неговата гражданска смелост изкупва тази вина. В нашето време на опортюнизъм гражданската смелост е голямо качество. Като му пишете, поздравете го от мен.