Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Провиквания откъм езерото прекъснаха разговора им. Васил и Донка викаха от лодката към брега. Едва сега Вилчур и Луця забелязаха Йемьол, който се беше настанил удобно в сянката на храстите. До него имаше бутилка водка, изпразнена вече до половината. Младите доплуваха по-близо и го заговориха. Донка посочи Луця и Вилчур, които се отдалечаваха, и каза:

— Господине, не ви ли обхваща ревност?

— Ревност? За какво?

— Ами всеки си има момиче. А вие сте сам.

— Драго мое жабче. Да. Сам съм. Сам като единак. Но много се лъжеш, ако смяташ, че завиждам на другите.

Васил високо се засмя.

— Защото никога не сте сам, господине. Винаги заедно с бутилката.

— Щастие имаш, туземецо, драги ми локални Ромео, че бутилката все още не е изпразнена. В противен случай можех да ти я изпратя по въздушен път. Внимавай да не се приземи на органа ти за обоняние.

— Ха, ха, няма да я хвърлите чак дотук — засмя се Васил, но за всеки случай удари няколко пъти с веслата, за да се отдалечи малко от брега.

— А що се отнася до ревността, разбери, микроцефал такъв, че в тая бутилка имам не една, а цяло стадо приятелки. Харем. Разбираш ли, харем.

— Не разбирам — искрено призна Васил.

— Пфу, какви мръсотии приказвате — възмути се Донка.

— Аз ги приказвам, а вие имате желание да ги правите. И какво представлявате вие? Оръдието на фактум, което извън вашата воля ви заповядва да изпълнявате популацийно-демографска функция. Дребно занаятчийско предприятие за прираст на населението. Осигурена чрез концесия малка фабрика, основана с цел да произведете няколко екземпляра себеподобни туземци. Гледате се един друг със замечтан поглед, а какъв е резултатът? Купчина смрадливи пелени и няколко килограма живо месо, от което денонощно излиза нечленоразделен крясък. И моят призив към вас да размислите над тоя проблем би бил напразен. Някой от вас, о, неодушевени, задавал ли си е някога въпроса на покойния Хамлет: „To be or not to be?“ [73] Да бъдеш или да не бъдеш? (англ.). — Б.пр. Някой от вас в слепия си стремеж за продължаване на вида мислил ли е някога, че този вид в края на краищата е много подъл? Видът псевдо homo sapiens rusticanus [74] rusticns (лат.) — селски (тук селяндурски). — Б.пр. нерядко има дарбата да е келяв или крастав. И ето аз високо ви питам: за какъв дявол трябва да продължавате генеалогичното дърво на обикновените маймуни, антропоидните същества, които населяват поречието на Двина и Неман?

Младите се смееха, макар и да не разбираха много. За тях бъбренето на Йемьол беше изключително забавно. А той самият, като гаврътна малко от бутилката, подпря глава на ръката си и удобно се разположи на високата трева.

— Смейте се, за да документирате човешкото у вас. Всъщност това е единственият отличаващ човека от животното рефлекс на организма, който вие притежавате.

Донка възрази:

— Е, не е вярно. Защото и животните се смеят. Например кучето.

— И конят — добави Васил. — В Нескупа Парафилчук има кон, който се смее като човек.

— Да е жив и здрав. Да се смее — казваше Йемьол. — Ако бяхте запознати с класическата философия, щях да ви кажа, че изключението потвърждава правилото и съвсем не го оборва. Впрочем в смеха от по-висша категория се е запазила само усмивката на съжаление и на снизходително безразличие към света, под който би трябвало да се закачи табелката, поставена от Данте на вратата на ада: „Lasciate ogni speranza!“ [75] Надежда всяка оставете (ит.). — Б.пр. , което на полски значи „ferfa1 di kaczkes mit di gance pastrojkies“ [76] Всичко пропадна (идиш.). — Б.пр. . И така, не ми изказвайте съчувствие, че не ходя по света, обременен от компанията на самка. Ако изобщо трябва да вярвам на някого, то щях да вярвам преди всичко на Вайнингер, който, както добре знаете, е казал малко любезни неща за жените.

— Този господин не е бил много учтив — решително възрази Донка.

— Отгатна, избранице.

Така те дълго време се дразнеха на шега, когато откъм воденицата се разнесоха някакви викове. Там сигурно се беше случило нещо лошо, защото виковете бяха изпълнени с тревога. Васил пръв разбра причината. Откъм воденицата тичаше голямо куче, тичаше по пътеката край езерата. Лесно беше да се сети човек какво означават тези викове. Кучето беше чуждо, в околността не го познаваха. От устата му течеше пяна, опашката му беше подвита.

— Господине, бягайте! — изкрещя Васил. — Това е бясно куче!

— Бягайте! — пронизително изпищя Донка.

Но по-лесно беше да се каже „бягай“, отколкото да посочиш накъде. Наоколо се разстилаше открито поле, точно нататък, накъдето тичаше кучето, Йемьол скочи стремително.