Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

След като изчерпаха тези теми, Прокоп започна надълго и нашироко да говори за своите планове за бъдещето. Най-много го занимаваше мисълта, че трябва да припише воденицата и земята на името на Васил.

— Аз вече не съм млад — казваше той — и макар че, слава богу, съм здрав, а и сили не ми липсват, винаги може внезапно да умра. За какво да оставям след себе си безредие? Докато съм жив, всички слушат мен, но като умра, кой знае дали между Васил, Олга и Зоня няма да станат някакви свади. Не дай си боже да се стигне и до това да се влачат по съдилищата и така да унищожат всичко, което с труд съм спечелил през живота си. Затова намислих да постъпя така: още докато съм жив, да припиша всичко на Васил. Честно момче е, няма да ощети нито сестра си, нито снаха си, а по този начин имотът ще остане в ръцете на един и няма да се разпилее.

— А кога смяташ да направиш това? — попита Вилчур.

— Ами ето, мисля си, след Поклонението на влъхвите ще вдигнем сватбата, после ще отида с тях до околийското и ще им припиша. Какво ме съветваш, да го правя или не?

— Направи го, разбира се — отговори Вилчур. — Я ми кажи ти, доволен ли си от бъдещата си снаха?

— А защо да не съм доволен?! Не момиче, а злато, благоразумна, работна, весела и най-важното, че вече е здрава. Няма да ги ражда хилави. Абе да си кажа правото, аз и затова я докарах от града. И дори се тревожех отначало, че Донка и Васил не ги тегли един към друг. Когато мъжът и жената живеят един край друг, то и влечение трябва да се яви. Е, и се появи.

Възцари се мълчание. Наоколо беше съвсем тихо, само откъм воденицата долиташе монотонният шум на водата и гласът на сойка, която беше кацнала на една от брезите до пътя.

— Е, а с тебе как ще стане? — обади се Прокоп.

— С мен? — опомни се потъналият в размисъл Вилчур.

— Че с кой друг? Ти недей да ми се сърдиш, че те заприказвам за такива работи. Ама гледам и гледам, а като гледам, се чудя.

— В какъв смисъл? Какво те кара да се чудиш?

— Ами ей на — живееш под един покрив с тая госпожица. Всеки вижда, че ви тегли един към друг. Ако не ставаше дума за теб, а за някой друг, хората вече щяха да започнат да злословят. Разбира се, опазил ни бог, никой нищо лошо не си мисли. Но веднъж ме питат: „Кога ще се жени за нея нашият професор?“ Аз им отговарям: „Господ знае. Защото откъде да знам аз?“ А те: „Попитай…“ А аз на тях: „Питайте сами. Какво, да не би да нямате език в устата си, а?“ Но ясно е, смелост нямат.

Вилчур сведе глава.

— И аз не знам… Самият аз не знам как да постъпя.

Той наистина не знаеше. Всъщност преди седмица вече почти напълно се беше решил да се жени за Луця, но точно тогава стана една незначителна случка, която го накара много да размишлява и макар че все още не беше зачеркнал плановете си за женитба, силно се беше разколебал. Ето какво беше се случило.

Той от дълго време лекуваше едно десетгодишно момче — син на грънчаря от Бервинти. По време на брането на ябълките беше паднало от едно дърво и беше получило доста сериозни вътрешни поражения. Беше най-младият пациент в болницата и беше под покровителството на всички. Дори Йемьол беше способен с часове да седи до леглото му и да му разказва чудни приказки. Донка носеше най-различни лакомства, Луця уши хубави дрехи, а Вилчур се отбиваше при него много по-често, отколкото изискваха грижите за здравето. Малкият Пьотруш постепенно се възстановяваше, Най-напред му разрешиха да става за по няколко часа дневно, после оставаше в леглото само през нощта. Никой не бързаше да го изпраща у дома. Обаче вкъщи той беше нужен. Сестричката му, по-малка от него, не можеше да се справи с голямото стадо гъски и един ден бащата на Пьотруш дойде да го вземе. Луця отиде при Вилчур с тази тъжна новина, като водеше момчето, за да се сбогува с професора.

— Пьотруш, благодари на господин професора, че те е излекувал. Аз в това време ще ти приготвя нещата — каза тя и излезе в преддверието.

Момченцето протегна ръчичките си така, сякаш искаше да прегърне професора през шията. Вилчур се разчувствува, наведе се и го вдигна, за да го целуне.

— Ама че си тежък — каза запъхтян той, като го остави отново на пода.

След малко Луця се върна, а зад нея на прага застана бащата на Пьотруш. Селянинът започна да благодари и да се извинява за грижите, които неговият син сигурно им е създал.

— Никакви грижи — весело каза Луця. — Това е най-послушното момченце, което съм виждала през живота си.

Изведнъж вдигна Пьотруш от земята, притисна се към него и го понесе из стаята. Съвсем не забеляза колко голямо впечатление направи това на Вилчур. Той прехапа устни и тъжно я гледаше как без ни най-малко усилие танцуваше из стаята с момченцето на ръце, със същото тава момченце. Никога преди не беше имало такъв ярък случай, който да подчертае разликата във възрастта и в силите им.