Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

„Зверче. Хитро, ловко зверче с примитивни инстинкти.“

Преди всичко той чувствуваше умора, някаква огромна морална умора, граничеща с апатия. И отвращение към себе си. Как можа да изпадне в такава ситуация! Той беше вярвал в тази жена. Но вината беше негова, защото беше искал да вярва. Вината си беше само негова. Абсолютно никак не й се сърдеше, само че сам себе си не можеше да понася. В това се състоеше и най-болезненият извод за в бъдеще: никога да не се сближаваме с жени, чиято етика, макар и за миг, можем да поставим под въпрос!

Същата нощ той написа на Луця:

„Струва ми се, че човек може да мине през блато и да излезе от него още по-чист, още по-добър, отколкото е бил преди това. Споделяте ли моето мнение?… Чак сега разбирам притчата за блудния син, а също и защо винаги много по-дълбоко е въздействувала на подсъзнанието ми светостта на Мария-Магдалена, отколкото на света Тереза. Колко голяма нужда имам да си отдъхна и физически, и психически. Колко много ми липсват разговорите с вас. Опитвам се да ги заместя, като ви пиша или като чета вашите скъпи за мен хубави писма, пред мен е вашата фотография, от която ме гледат същите познати очи, най-красивите очи на света…“

И действително, написването на това писмо уталожи нервите му и когато заспиваше, той беше вече напълно спокоен. Всичко, което беше преживял през този ден и през последните месеци, му се струваше толкова неизмеримо далече — толкова безинтересна история, разказана, и то много отдавна, от някой индиферентен. Сега се чувствуваше на сто мили от всичко преживяно.

Той толкова решително бе зачеркнал у себе Нина и свързаните с нея проблеми, че не му дойде наум да й го съобщи. Затова в пет часа, като чу звънеца в антрето, в първия момент не се и сети, че може да е Нина. Когато я видя, не можа да сдържи учудването си, което тя взе за нещо друго и се престори, че нищо не забелязва. Уморено му протегна ръка.

— Ах, страшно ти благодаря за вчера. Не можеш да си представиш колко мъчително беше за мен. И до този момент не мога да се отърся от ужасиите впечатления.

Тя влезе в стаята и безсилно се отпусна на канапето. В бялата копринена рокля без ръкави, с малко деколте приличаше на момиче — наивно, капризно и свежо. Почти не беше гримирана или пък се беше гримирала толкова умело, че нейният загар, сините сенки под очите и, веждите, клепките и устните сякаш имаха своя естествен цвят.

Колски гледаше недоверчиво нейната външност. Тя просто не се свързваше в неговото съзнание с всичко, което знаеше за нея от вчера.

— Мили, можеш ли да ми дадеш една цигара? — каза тя, забелязала нещо необикновено в неговото държание. Искаше да спечели време, за да се ориентира в настроението на Колски и да избере най-подходящата тактика. Той обаче мълчаливо й подаде кутията с цигари и кибрита и сядайки срещу нея, не каза нито дума.

— Кажи ми, Ян, как свърши всичко вчера. Надявам се, че не се е стигнало до някакъв скандал между ония двамата побъркани.

— Не, не се стигна.

— Това е само благодарение на тебе. Не можеш да си представиш колко съм ти благодарна. Човек винаги може да разчита, на твоето чувство за мярка и такт. Ти си истински мъж.

Отново се възцари тишина и Колски се обади спокойно:

— Слушай, Ниша. Искам да поговоря сериозно и искрено с теб.

— Станало ли е нещо? — направи изненадана физиономия тя.

Той поклати отрицателно глава.

— Не сега. Винаги е ставало. Само че аз не съм го виждал. Изведнъж прогледнах.

Върху лицето й се изписа страдание.

— Ох, Ян. Чувствувам, че искаш да ми кажеш пешо неприятно — каза умолително тя.

— Изведнъж прогледнах — продължаваше Колски. — Разбрах те. Няма да те отегчавам с никакви проповеди, нито е уроци по морал. Първо, защото нямам призвание за това и, второ, защото ще бъдат безрезултатни. Ти си зрял човек, познаваш живота, отлично знаеш какво искаш, постъпваш, както ти диктува твоят вкус. Имаш си своя програма за живота.

Тя стана и се приближи до него така, сякаш имаше намерение да му седне на коленете, но Колски каза, като наблегна:

— Моля те. Изслушай ме до края.

— Не… не можем ли да отложим това за… после?

Той леко се усмихна.

— Не, Нина. Аз също съм зрял човек и аз съм си начертал начин на поведение, имам собствени възгледи, собствен начин на живот. С една дума, аз съм индивидуалност. Признавам си, че не мога да разбера кое те е накарало да се занимаваш с моята особа. Може би аз за нито една жена не съм интересен обект. У мен обаче ти в никакъв случай няма да намериш онези достойнства или по-точно — аз не притежавам достойнствата, които ти търсиш у мъжете.