Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Какво ви е? — запита искрено разтревожен той.

Гласът й трепереше, когато каза:

— Моят съпруг. Моят съпруг е много зле.

— Върна ли се господин професорът?

— Не. Получих писмо от Мариенбад. Доктор Хартман пише, че са констатирали рак в мозъка… Вече е въпрос само на месеци или дори на седмици… Ужасно, ужасно…

Сигурно не се преструваше. Отчаянието й беше искрено. За Колски това беше изненада. Нина все пак сигурно беше привързана към мъжа си. А може би дори го обичаше по свой начин. В очите й имаше сълзи.

Той се наведе над нея.

— Не губете надежда — каза с присъщия си професионален тон на лекар, който утешава. — Понякога такива диагнози са погрешни. Впрочем тумори от този тип могат да се оперират. Съмнявам се, че в Мариенбад е имало добри специалисти в тази област.

Тя изтри сълзите си.

— Дай боже. Йежи иска да се върне във Варшава, но и дума не може да става да се връща сам. По пътя той трябва да бъде с подходящ придружител. Ще… ще заминете ли с мен?

— Но, разбира се, госпожо.

— Доктор Хартман съветва да вземем Йежи колкото може по-бързо. Божичко, божичко! Точно това бързане ме плаши.

— Писмото на Хартман у вас ли е?

Тя поклати отрицателно глава.

— Бих искал да го прочета.

— В писмото няма никакви по-точни сведения, но мога да ви го изпратя.

Той се замисли и каза:

— Не виждам, защо трябва да отлагаме заминаването. Трябва само да се разбера с Ранцевич. Кога ще бъдете готова?

— Ах, всеки момент.

На следната сутрин Колски и Нина заминаха с бързия влак за Мариенбад.

Няма по-хубав сезон от есента, от ранната есен в просторните беларуски земи. Нежен топъл вятър носи сребърните нишки на циганското лято по нивите, по стърнищата и угарите. Горите са притихнали, заслушани в златно пурпурната зрелост на своите листа. В градините ябълките и крушите, освободени от тежестта на плода, лениво протягат клони, преди да заспят зимен сън. В златната слама по харманите се събират и шумно цвърчат врабци. Из бледосиньото небе летят жерави в своя обичаен ред, белязан сякаш с черни щрихи върху синевата. По харманите бухалките ритмично, сякаш танцуват, бухат житото. От отлежалите на слънцето класове блика здраво зърно, та после веяно и чисто да се излее като сипкав ручей в издути чували.

Изобилието радва окото на стопанина. Радват се неговите плещи под тежестта на реколтата. Пъшкайки повече от навик, отколкото от усилие, слага чувалите в колата. Цяла планина. Малкото шкембесто конче има достатъчно сили да докара зърното до воденицата, крачка по крачка. А воденицата, това ненаситно чудовище, добродушно ръмжи и с огромните си зъби преживя и преживя младото зърно. Широката струя на водата пада върху колелото и като се пени и клокочи, изплува отдолу. Ден и нощ в отворената паст тече зърно, ден и нощ сред бели облаци, ухаещи на хляб, се изсипва потокът на брашното.

По неплодородните беларуски земи преджътвеното време е тежко. Разбира се, зависи от годината, но в ранна есен воденицата не знае почивка. Затъжили са се хората за хляб, за черен ухаен хляб, какъвто много от тях не са слагали в уста още от пролетта.

За да има добър ред, трябваше воденицата да не спира и в неделя. Но старият Прокоп Мелник си имаше свои принципи и никога не отстъпваше от тях, макар и да знаеше, че Гайер в Поддубна, а и Шимонюк в Раковишчизна работят и в неделя. Конкуренцията си е конкуренция, а празникът си е празник. Затова в неделя във воденицата на Прокоп Мелник зърното замлъкна. Той самият в празнична, тъмновишнева риза, препасана с дебел копринен шнур, отиде да поговори с Вилчур и седнаха с него на терасата на болницата. Всички от воденицата използваха тази почивка. Зоня и Олга ходеха в Бервинти или в градчето, Наталка се измъкваше крадешком към Нескупа, където я чакаше един неин връстник и обожател, Саша, Донка и Васил се разхождаха с лодка по езерото. Вкъщи оставаха само старата Агата и Виталис, който хъркаше под тополата. Йемьол както винаги прекарваше следобеда в кръчмата в Радолишки. Луця запълваше тези часове с лична работа. Пишеше писма на своите познати, кърпеше дрехите си, както и дрехите на Вилчур, разбира се, без той да знае.

В това време разговорът на терасата продължаваше. Вилчур питаше Прокоп за разни воденичарски работи, за цената на зърното, какво ново има из околността. Сам разказваше по-интересните случаи в болницата. Тя се развиваше добре. Както винаги по жътва хората се сещаха за своите болки и за това, че може да се отърват от тях, стига само да отидат при професора. От даренията, които те правеха, можеше да се посрещат болничните и личните разходи; кой знае какви спестявания нямаха, но и не мизерстваха.