Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— А не можете ли да дойдете с мен? — трескаво попита тя. — Ще ви платя.

Селянинът се почеса по главата.

— Какво, не става дума за пари, госпожице доктор. Но е празник. Неделя. Не иде.

Тя му поблагодари за указанията и изтича при Войдилови. Тук не се сблъска с никакви трудности. Като чу за какво става дума, Войдило веднага изнесе колелото на снаха си. Старият сарач отдавна беше задължен на Вилчур и искрено се разтревожи за здравето му.

— Госпожице доктор, не се притеснявайте за колелото. В Мухувка можете спокойно да го оставите у кмета Ягоджински. Утре снаха ми ще иде там и ще си го вземе.

Пътят към Мухувка минаваше през млади брезови горички, където след неотдавнашния дъжд имаше големи локви мътна вода с цвят на глина. Преди да измине и половин километър, тя цялата се изпръска с кал. Пътуването беше трудно, защото колелетата непрекъснато се удряха о щръкнали корени, а и Луця не беше карала колело още от гимназията и беше изгубила навик.

Малкото село Мухувка беше разположено на доста голямо възвишение, което го защитаваше по време на честите за тази местност наводнения. Малката река Ливиня, която пресичаше торфището, по време на пролетното топене на снеговете превръщаше лъките и горичките наоколо в истинско езеро. Сега обаче водата беше толкова плитка, че Луця си намокри краката само до глезените, докато прекарваше колелото през брода. В селото лесно намери къщата на кмета, където трябваше да остави колелото.

Когато му каза, че има намерение да върви през мочурищата до Ковалево, кметът се учуди:

— Как така? Оттам ли искате да минете? Та това е опасно; Особено сега, вечерта, когато вече се стъмва.

— Принудена съм — каза тя. — Професор Вилчур го ухапа бясно куче, а доктор Павлицки сега е в Ковалево и само той има лекарство за това.

Селянинът плесна с ръце:

— Боже господи! Професор Вилчур го ухапало бясно куче! Професор Вилчур, знахарят?

— Да, да.

— Този, който живее у Прокоп Мелник?

— Този същият.

— Божичко мили! Такъв човек! Тогава вие сигурно сте докторката, която лекува заедно с него?

— Да.

— Какво нещастие. Сега има много бесни кучета. Какво нещастие! Но как да ви пусна по тоя път. Ще се удавите като нищо. Аз самият съм преминавал неведнъж, но като бях млад. Тогава знаех къде има брод. Защото всяка година бродът е на различно място. Вие сама разбирате, водата подмива. Днес вече не бих се осмелил.

Той се замисли, подръпвайки брадата си, най-после извика към вътрешността на къщата:

— Анушка! Тичай веднага да извикаш Антони Сушкевич. Само че живо! Живо, защото мръква.

От пруста дотича петнадесетинагодишно момиче, ловко се прехвърли през плета и изчезна в брезовите храсти. Чакаха повече от петнадесет минути, докато тя се върна по същия път. Откъм улицата дойде очакваният Антони Сушкевич.

Беше около петнадесетгодишно момче с почти бял като лен перчем, доста мършаво, занесено на вид. Свали шапка пред новодошлата и промърмори: „Богу слава“ Въпреки че беше празник, то беше само по една разкопчана конопена риза.

Кметът сложи ръка на рамото му:

— Чуй ме, Антони. Познаваш ли, мочурището?

— Как да не го познавам.

— А до Ковалево ще минеш, ли?

— Защо да не мина?

— А ще заведеш ли тази госпожица?

— Защо да не я заведа?

— А ще минете ли, докато се стъмни?

— Защо да не минем?

Кметът си отдъхна доволно и обръщайки се към Луця, каза:

— Този Антони е най-големият безделник в цялото село. Не му се учи, не му се работи, дай му само да се влачи по блатата за патешки яйца, такъв си е той. Но никой не познава по-добре от него бродовете в мочурищата. Опасно преминаване е това, но ако трябва да ходите с някого, само с него. Но почакайте, ей сега ще донеса нещо.

Тръгна към плевнята и след миг се върна с дълъг лесков прът.

— Той и без прът ще се оправи — обясни кметът. — Но вие по-добре вземете. В случай че започнете да потъвате, трябва да сложите пръта напреки на повърхността, така човек по-дълго се задържа.

Тя сърдечно му поблагодари и му напомни, че когато в селото има болен, може да идва в болницата, където винаги ще му помогнат, доколкото е възможно. После излезе на улицата след Антони. На края на селото пътят се спускаше почти стръмно по хълма, а на разстояние от неколкостотин крачки започваше блатото.

— По-бързо, по-бързо — повтаряше тя непрекъснато на момчето, което очевидно не беше свикнало да бърза и се влачеше едва-едва.

Пред очите им се разстилаше истинска тундра, пустош, обрасла с китки гъста, остра, на места пожълтяла трева. Тук-там се зеленееха в полукръг белите стъбла на ниски брезички, другаде мустакат върбалак изправяше кичурите на своите жълти клонки или гъстееше тъмнозелена тръстика.