— Господи, света Богородичке! — прошепна тя. Едва сега забеляза, че полицаите носеха карабини.
— Значи е изтичало към гробището? — попита вторият полицай. — Благодарим ви, госпожице. Моите почитания.
Тя се опомни едва след малко. Отначало искаше да изтича след Вилчур, да го настигне и да му каже страшната вест, но след като размисли, реши колкото може по-бързо да иде до аптеката. По пътя я измъчваше страхът, че в такава малка аптека няма да намери ваксина против бяс. И не се излъга.
— Единственият начин, госпожице — каза аптекарят, — е да закарате професора в града. И то колкото може по-бързо. Сама знаете, че в такива случаи време за губене няма.
Луця си погледна часовника. Вечерният влак от Людвиково заминаваше след един час. И дума не можеше да става, че този един час беше достатъчен да се стигне до болницата и след това оттам с каруца до гарата. Следващият влак беше на другия ден в един часа следобед. Тя вече беше на улицата, когато аптекарят я задържа.
— Госпожице, доколкото знам, доктор Павлицки си беше изписал ваксина против бяс, защото напоследък имаше няколко случая на ухапване от бясно куче. Може да му е останала.
— Благодаря ви, много ви благодаря — каза Луця и изтича към жилището на Павлицки.
Но не го завари. Жената на Павлицки я прие неохотно. Отначало дори не искаше да каже къде е отишъл съпругът й.
— Отиде при болен. Това с всичко, което знам.
— Как така? Не знаете къде е отишъл?
Тя сви рамене.
— Не знам. Не се интересувам от тия работи.
— Господи! Става дума за човешки живот!
Госпожа Павлицка измери Луця със студен поглед.
— Та нали, доколкото знам, вие сте лекарка. Освен вас там е и самият професор Вилчур. За какво ви е моят мъж?
— Вашият съпруг — обясни Луця — има ваксина против бяс. Професорът беше ухапан от бясно куче.
— О! — извика госпожа Павлицка с тон, в който можеше да се открие колкото уплаха, толкова и интерес към сензацията.
— Моля ви — казваше Луця. — Съпругът ви сигурно има от тая ваксина тук, в кабинета си. Аз съм лекарка. Разбирам от това. Позволете ми да потърся в кабинета на съпруга ви.
— Да търсите в неговия кабинет? — възмути се госпожа Павлицка. — Но моля ви се, госпожице. Извинете ме, но това е немислимо. Аз, макар и да съм му жена, не бих се осмелила да направя нещо подобно. Впрочем мъжът ми държи всичко под ключ.
— Тогава какво да правя? Какво да правя? — закърши ръце Луця.
След кратко колебание госпожа Павлицка каза:
— Почакайте малко. Ще попитам прислужницата къде е отишъл мъжът ми.
Тя изчезна зад вратата. В това очакване за Луця минутите бяха часове. Въображението й предлагаше най-ужасяващи картини. Ето инжекцията ще закъснее, професорът ще умира бавно, в страшни, в нечовешки мъки. В мъки, които превръщат човека в диво животно. В мъки, които никой не може да облекчи.
Най-после госпожа Павлицка се върна.
— Мъжът ми е заминал за имението Ковалево — каза тя. — При семейство Юрковски.
— Ковалево?
— Да.
— А знаете ли колко е далече?
— За съжаление не знам. Смятам, че хората от градчето могат да ви информират.
— Благодаря ви, госпожо, много ви благодаря.
Луця излезе тичешком. Във всички случаи трябваше да наеме кола. Тъй като почти всички жители християни на Радолишки бяха земеделци, тя смяташе, че няма да е трудно да се наеме кола до Ковалево. За съжаление още у първия стопанин се сблъска с разочарование. Оказа се, че както обикновено в празник конете са на пасището, което беше доста далеч. Друга неприятна изненада беше фактът, че Ковалево беше отдалечено от Радолишки на почти шест километра песъчлив път, който дори с впряг от два коня можеше да се измине само с бавен ход.
— Има и по-кратък път — обясни селянинът. — Но по него може да се мине само пешком, и то не без известна опасност. Оттам са не повече от три версти. До Мухувка са две, а оттам верста или верста и половина през торфището. Ако искате, мога да пратя моя Сташек.
— Не, не — възрази Луця. — Сама ще отида. Много бързам.
— Щом много бързате, можете да вземете колелото от семейство Войдило. Те имат даже две. Знаете ли да карате?
— Знам.
— Тогава до Мухувка можете да стигнете на колело. А оттам през ливадите и торфищата трябва да минете пеша. Нито на колело, нито на кон може да се мине, а и вие самата — трябва много да внимавате, защото там всяка година някой се дави. Ето, миналия месец изтеглиха Кулманюк, когато само главата му вече стърчеше над блатото. Трябва много да се внимава. През зимата, когато има студове, оттам може да се мине с кола, но сега не.
Читать дальше