Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Само че тази доза да не е много голяма — усмихнато каза Луця.

— Не се страхувайте. Ще се огранича точно с дозата, която се пада на глава от населението, според държавната статистика за употреба на алкохол. Ако дозата бъде двойна, моля ви, не ми се сърдете. Разликата идва оттам, че глава като моята струва два пъти повече.

Тя го гледаше как се отдалечава, неговите шеги не можеха да я излъжат. Добре знаеше, че всичките му мисли са се съсредоточили около някогашните преживявания. Сега той й се струваше много по-близък от другия Йемьол, Йемьол от дневника на леля й.

Същата вечер тя каза на Вилчур:

— Сега вече знам без никакво съмнение, че Йемьол е човекът, който е бил първата любов на леля ми.

Вилчур попита:

— Пожела ли да му върнете пакета с писмата?

Тя отрицателно поклати глава:

— Не.

Вилчур се усмихна.

— Така си и мислех.

— Сериозно? Признавам си, че за мен това беше истинска изненада.

— Защото много малко го познавате. Хора като него не обичат да се ровят в миналото, зачеркнато веднъж завинаги от тях самите или от съдбата.

— Да зачеркнеш все още не означава да забравиш — каза Луця.

— Да. Но то означава, че искаш да забравиш. Вярно е, че в такива случаи да искаш, не значи да можеш.

Същия ден Луця изгори всичките писма и книжа на леля си. На Йемьол не каза нито дума, защото очакваше, че сам ще попита. Той обаче едва след една седмица, веднъж, когато разговаряха, небрежно попита:

— И какво направихте, senorita, с онова, което е останало от вашата почитаема роднина?

— Постъпих, както ме посъветвахте — отговори тя. — Изгорих всичко. Но признавам си, че се страхувам да не би да съжалявам. Кой знае дали това лице, което би могло да държи на тези книжа, няма да се обади някога и няма да пожелае да ги вземе.

Йемьол направи гримаса.

— О, darling. Доколкото познавам хората, сигурно е, че това няма да се случи.

— Ако бях толкова сигурна като вас, нямаше да имам угризения на съвестта, че постъпих така лекомислено.

— Никога не трябва да съжаляваме за някакво лекомислие. Аз през целия си живот съм бил лекомислен и виждате отличния резултат. Къпя се в изобилие, жените ме обичат, „имам разума и селото“, както казва Фредро [65] Александър Фредро (1793–1876), един от най-изтъкнатите полски автори, на драми, стихове, афоризми. В редица жанрови комедии и фарсове скицира колоритна картина на живота и обичаите на полската шляхта в провинцията. — Б.пр. , какво още ми липсва? Лекомислието е качество на истинските философи. Моля ви, вижте го в контраст с тежкомислие! Тежко мислят тъпите и мрачните хора.

Луця се усмихна.

— И вие понякога сте мрачен.

Той вдигна показалец:

— Само когато имам оплаквания от стомаха.

— Или пък под влияние на някакви мисли.

Той поклати отрицателно глава.

— Мислите са именно най-обикновен резултат от лошо храносмилане. Като лекарка вие сте длъжна да знаете това.

Тя се засмя.

— Като лекарка възразявам.

— Грешите. Ние нищо не знаем за нашия организъм, за нашите органи, докато не ни напомнят за себе си, когато започнат да ни болят. Тогава човек, както казва един божи мъдрец, се вглежда в себе си. И тъкмо това самонаблюдение са мислите. Подозирам, че Буда, съзерцаващ собствения си пъп, сигурно е страдал от лошо храносмилане, което впрочем ясно личи по неговия изпъкнал корем. Изобщо хората обръщат много малко внимание на връзката между духовния живот и процеса на храносмилането. Фройд свързва всичко с половите въпроси. Хайде конкурирайте го и насочете вниманието на хората към корема. Тогава може да се окаже, че страданията на младия Вертер са в резултат на диспепсия, от която по онова време е страдал Гьоте, че стихотворението „Тъжно ми е, боже“ [66] Известно стихотворение от Юлиуш Словацки (1809–1849), поет, демократ и драматург, прочут представител на полския романтизъм. — Б.пр. се е родило не от носталгията, а от прекаленото количество макарони в корема на Словацки. Да, illustrissima [67] Светлейша (лат.). — Б.пр. , трябва да се обърне повече внимание на коремната кухина. Кой знае как би изглеждал днес светът, ако на Наполеон не бяха поднесли преди битката при Ватерло шест бъркани яйца. Кой знае какво би станало с мощта на Англия, ако Филип Испански не е страдал от киселини в стомаха.

— Кой знае — шеговито подхвана Луця — как би изглеждал господин Циприан Йемьол, ако стомахът му не поглъщаше такива количества алкохол.

Той сви рамене.

— Ей сега ще ви кажа.