Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

През целия седми клас всичко остава на този стадий. Затова пък в осми идва първата среща извън училище. След тая среща дневникът придобива екзалтиран тон. Страниците са гъсто изпъстрени със суперлативи, с пламенни любовни признания, с мечти за бъдещето.

От точно възпроизведените в дневника разговори е ясно, че между ученичката и учителя се разгаря наистина дълбоко и голямо чувство. Юлиуш се среща с нея всеки ден, често й носи цветя, написал е за нея и само за нея красива поема и затова никога няма да я публикува. Поемата се нарича „Анемона“ Той е страшно умен и колко трудно е да признаеш, че не разбираш всичко. Юлиуш, въпреки че е млад, защото е по-възрастен от нея само със седем години, несъмнено е най-мъдрият човек, който може да се срещне на тоя свят. И не само най-умният. Той е преди всичко много благороден. Едва с неговите очи тя вижда колко красив е светът, какъв е светът наистина, едва чрез неговото сърце тя е почувствувала безграничната добрина на бога, благодарение на него е могла да разбере колко много трябва да обича ближния си.

Луця, искрено развълнувана, затвори дневника. Той свършваше с края на училището, с матурата. Последното изречение съдържаше радостната информация, че през ваканцията авторката заминава с родителите си в Шчавница и че той също ще отиде там.

Сред писмата на леля й най-многобройни бяха писмата на нейния чичо. Тези писма не бяха особено интересни. Той пишеше често, но кратко и делово. Дори писмата от периода на годежа, подписвани сантиментално „Твой верен паж Адам“, изглеждаха малко сухи.

Четейки тези писма, Луця не можеше да сдържи усмивката си. Много добре помнеше чичо си. Той нямаше вид на паж. Имаше огромна лисина на главата, голям корем и широка прошарена брада. По цели нощи играеше на вист и пиеше много бира.

После идваха писмата на роднините, на познатите, на приятелите, съобщения за смърт, покани за сватба, цветни пощенски картички с благопожелания за именни дни и за празници. Напразно Луця търсеше сред тези купища хартия името на Юлиуш. Намери го най-накрая, на самото дъно на едно ковчеже. Намери един доста голям пакет, свързан с шнурче и старателно запечатан с червен восък. Най-отгоре ръката на леля й беше написала: „Собственост на многоуважаемия господин Юлиуш Полански. Ако не се обади, моля след смъртта ми да бъдат изгорени.“

Луця дълго се колеба какво да прави. Нещо й подсказваше, че тук ще разкрие много тайни, и то не само от живота на леля си. Много пъти взима ножицата и много пъти я оставя. Един ден тя най-после попита Вилчур:

— В книжата на леля намерих пакет, предназначен за човека, когото тя е обичала като младо момиче. На пакета има надпис, с който се нарежда, че ако някой си господин Юлиуш Полански не ги потърси, трябва да бъдат изгорени, без да бъдат отворени. Сега и аз самата не знам как да постъпя. Може да се предположи, че онзи Юлиуш е не някой друг, а нашият приятел Йемьол.

— Твърде е възможно.

— Страхувам се все пак — продължи тя, — че това може да е само плод на моето въображение. А да се провери може само ако се отвори пакетът е писмата против волята на починалата.

— Има още един начин — каза Вилчур. — Може да запитате Йемьол това ли е неговото име.

Луця поклати глава.

— Знаете ли, съмнявам се дали трябва отново да събуждаме у него спомените, както се казва: да развреждаме раната.

Вилчур се замисли.

— По този въпрос аз не мога да имам мнение и по принцип изобщо не може да има обективно мнение. Във всеки случай смятам, че нито ние, нито аз имаме правно да се разпореждаме с нещо, което не ни принадлежи. Ако пакетът е предназначен за него, трябва да му го дадем. Да го прави каквото иска. Може, без да чете, да го хвърли в огъня, а може да пожелае да си спомни за ония години. Нали вие видяхте, че тези години много трайно се пазят в неговата памет.

— Прочетох дневника на леля ми от ученическите й години. От тях става ясно, че тя е обичала в продължение на две години, чак до завършването на гимназията, този Юлиуш. Трудно ми е да приема, че описваният от нея човек може да е Йемьол. Моята леля го характеризира като някакъв свръхчовек — благороден, с мироглед на идеалист и с християнска етика, с поетични наклонности. Съмнявам се, че някой би могъл толкова много да се промени.

— Скъпа госпожице. Има преживявания, които превръщат убийците в ангели и ангелите в убийци.

— Сигурно — призна тя. — В случая обаче това ми се струва поразително.

След този разговор, на другия ден вечерта, Луця завари Йемьол да седи на една пейка на терасата в болницата. Седна до него и му каза: