Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Мисля, че да. Нали после, ако се наложи, винаги може да бъде затворена.

Всъщност нямаше голямо желание да се премества в болницата. С удоволствие би останал в старата пристройка, с която беше свикнал. И все пак не можеше дълго да живее там, защото след Коледа Васил щеше да се ожени и можеше да се предположи, че младата двойка ще се настани именно в пристройката, въпреки че никой не беше казал нито дума на Вилчур за това.

Първата седмица след жътвата се състоя освещаването и едновременно откриването на болницата. Събра се много народ, от петнадесетина села в околността, пристигна дори и околийският лекар от далечния околийски център. Искаше да се запознае с професор Вилчур. Доктор Павлицки, въпреки че получи покана, демонстративно не дойде. Освещаването направи радолишкият свещеник Грабек, който също каза прочувствена реч, като благодари на Вилчур, че е решил да се засели в този край и да работи тук за народа; подчерта също заслугите на местното население, което с построяването на болницата беше дало чудесен пример за подражание. После Вилчур каза няколко сърдечни думи и тържеството свърши. Хората обаче дълго не се разотиваха, оглеждаха внимателно, интересуваха се от подробности и хвалеха солидния строеж на сградата.

Всъщност новопостроената болница приличаше много на селските болници, каквито имаше със стотици и хиляди в Западна Полша. Тя се отличаваше от тях само по това, че в преддверието имаше скрин, в който пациентите можеха, ако желаят или пък имат възможност да оставят хонорари под формата на масло, яйца, парче сланина или чувал със зърно. Тези запаси трябваше да послужат да се изхранват болните на легло, както и за издръжка на болницата. До скрина беше поставена тенекиена касичка за парични дарения, макар че такива дарения се правеха много рядко.

На следния ден след откриването на болницата се оказа, че е била много необходима. Докараха от Нескупа почти умиращата дъщеря на един стопанин, която се беше надянала на вила. Привечер от Вицкуни докараха ратай от някакво имение със смазан крак — попаднал бе във вършачката. Този пациент се отличаваше от другите, защото собственикът на имението обещаваше да заплати за лечението му. Болницата по принцип трябваше да бъде главно за бедни, за местните селяни или за техни роднини, които със собствените си ръце я бяха построили.

Професорът и Йемьол се пренесоха едва в четвъртък, а в петък докараха нещата на Луця от Радолишки. Тъй като мълвата за откриването на болницата беше плъзнала нашироко, напливът от пациенти се увеличаваше. Затова професорът прие с благодарност предложението на Донка да помага при превързването на болните.

Работата в болницата навлезе в нормалното си всекидневие. Отрано прииждаха болни. Вилчур и Луця имаха много малко време да разговарят през деня. Затова пък вечерите прекарваха заедно. Тогава дълго се разхождаха. Понякога заедно с Йемьол. Той все пак предпочиташе да седи в кръчмата в Радолишки. Към функциите си в болницата се отнасяше нехайно. Често отсъствуваше точно тогава, когато имаше нужда от него или пък от един подиум на терасата произнасяше пред селяните речи, гарнирани с чужди изрази.

— Странно — казваше Луця. — Никога не съм го виждала в трезво състояние. Но и пиян никога не съм го виждала. Изглежда, че той съвсем съзнателно се поддържа в състояние на постоянна възбуда с алкохол.

— Да — потвърди Вилчур. — Това е неговият начин да избяга от действителността, съзнателно желание да деформира своите представи за заобикалящия го свят. Разбира се, сигурно в основата на всичко с някаква трагедия, каквато този нещастник е преживял. Не си ли спомняте нещо от времето, когато сте били в Сандомеж, нещо, което би могло да ни изведе на някаква следа от неговите преживявания.

Луця отрицателно поклати глава.

— Тогава бях малко момиченце. Леля ми по онова време сигурно е била на повече от тридесет. Не си спомням някога в нейния дом да е споменавано името Йемьол.

— Такова име сигурно не. Впрочем аз не знам дали той се казва така. Сигурно умишлено укрива истинското си име, като е посочил първото, което му е дошло наум. Спомняте ли си нашия разговор във вагона?

— Да — кимна Луця с глава.

— Помните ли колко голямо впечатление му направи вашата фамилия? Никога нито преди това, нито по-късно не съм го виждал толкова развълнуван. Престана дори да се усмихва цинично. За известно време загуби способността си да говори с отвращение и ирония.