Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Луця отрицателно поклати глава, като продължаваше да се смее.

— Тогава наистина не знам кой е — с нескривана тревога в гласа каза госпожа Шкопкова. — Наистина не знам кой може да бъде. Тук наистина няма друг подходящ. Да не е някой, който живее надалеч?

— Не, някой, който живее наблизо.

— Е, тогава наистина не мога да се сетя — отказа се Шкопкова. — Хората, като ви виждаха, докторке, с младия Чарковски, започнаха да говорят. Други казваха, че наследникът на Вицкуни иска да се жени за вас. Но той е такъв заклет стар ерген, че не вярвах. Също така не повярвах, когато госпожа Янковска казваше, че се гласите за професор Вилчур. Казах й: „Драга госпожо Янковска. Какви глупости приказвате? Та той е стар човек. Той е по-близо до гроба, отколкото до женитбата.“ Така също и за брата на енорийския свещеник. Не е подходящ. Не е достатъчно образован и що за мъж е това, който нищо не прави, а го издържа друг.

Луця не отговори. Тъкмо свършваше вечерята и ставайки, даде на госпожа Шкопкова да разбере, че няма време да разговаря повече.

Всъщност тя болезнено прие забележката на тази жена за Вилчур. Нима хората наистина го смятат за толкова стар? Него, него, който беше изпълнен с толкова енергия, толкова неуморим в работата и с толкова млад дух. А всъщност и със здраво тяло.

Няколко дена тя не можа да асимилира това впечатление; Освободи се от него, когато замина за града. В края на краищата смешно беше да взема под внимание чието и да било мнение по този въпрос. И особено мнението на хора прости, разсъждаващи е много примитивни категории.

Когато се върна, намери писмо от Колски. Съобщаваше й, че е купил всичко, за което го е молила, и го е изпратил по пощата. За себе си пишеше малко: работел много, печелел все повече. Положението му в болницата било добро, защото го поддържал доктор Ранцевич, който сега е заместник на професор Добранецки. Добранецки идвал в болницата все по-рядко и за кратко време. Имал някакви оплаквания във връзка със здравето. Оплаквал се от главоболие. По съвет на Ранцевич бил свикан консулт, който не открил нищо съществено и решил, че причина за всичко е черният дроб и една обща преумора. Сигурно тези дни Добранецки ще замине да лекува черния си дроб в Мариенбад. По време на неговото отсъствие Ранцевич ще поеме ръководството, а поста на Ранцевич ще заеме Колски.

„Затова — пишеше по-нататък той — този път не ви моля да ми позволите да дойда в Радолишки. Няма да ме освободят нито за един ден. Терзае ме непоносим копнеж. Във вашето някогашно жилище се е настанило някакво младо семейство. Често минавам оттам. На прозорците има много цветя. Сигурно са щастливи. Колкото повече мисля за вас, толкова повече се убеждавам, че все пак вие сте права. Щастието се състои в това да пожертвуваш за любимия всичко, което имаш. По-рано не го разбирах. Изглежда, че човек, ако иска да научи нещо, трябва да страда. В последното си писмо не споменавате нито дума за вашите лични намерения. Вие знаете какво имам предвид. Много ми се иска да имам една ваша снимка. Да видя как изглеждате сега. Сигурно това не е молба, която вие не бихте могли да изпълните?“

В post scriptum, както обикновено, той допълнително изпращаше поздрави на професор Вилчур, поздрави, които Луця предаваше на Вилчур, но винаги трябваше да ги разкрасява с измислени от нея сърдечни думи.

Този път Колски трябваше да чака повече от обикновено отговора на Луця. Първо, защото правенето на снимки при местния фотограф „полуаматьор“ отнемаше доста време и, второ, Луця беше заета повече от всякога, защото уреждаше болницата. Оказа се при това, че трябва да бъдат уредени различни бюрократични формалности във връзка с нейното откриване. Луця трябваше дори да замине за околийското управление, което беше на повече от четиридесет километра.

За местните условия болницата беше много добра. От терасата се влизаше в просторно преддверие, което трябваше да играе ролята на чакалня. От лявата страна имаше две големи стаи. Едната беше подредена като болнична стая с четири легла, втората — като амбулатория и зад една дървена преграда — операционна. От пруста вдясно имаше три по-малки стаи: едната, изолирана, щеше да служи за аптека и склад на билки, а също и за подслон на Йемьол. Останалите две стаи трябваше да бъдат жилище на Вилчур и Луця. Разбира се, те двамата не бяха говорили по тоя въпрос. Все пак, когато по време на строежа господин Куркович попита професора да свърже ли двете стаи с врата, Вилчур отговори: