Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Луця се възмути.

— Но аз не говоря за преклонение. Става дума за връзката между спомена за някакъв близък починал и едно определено място.

— Ето тук е разликата между нас — възрази Вилчур. — Умрелият на никого не може да бъде близък. Умрелият в смисъл на тленните останки. Близък за нас остава човекът, живият човек. Защо тогава да свързваме своите спомени, спомените си за живия човек с нещо, което е просто антитеза на живота, с труп? В моето въображение паметта за някого се свързва по-скоро с дома, в който този човек е живял, е някакъв предмет, който е употребявал, с фотография, не с гробища.

— И все пак… — поколеба се Луця. — И все пак вие идвате тук.

— Идвам, защото обичам това място, защото обичам шумола на тези стари дървета, тишината и спокойствието и, второ, защото е свързано с моя живот. Както знаете, именно тук си възвърнах паметта. Идвам тук на гробищата доста често и никога никого не срещам. Понякога трябва да се търси уединение от хората. Дори от най-близките и от най-милите.

— Тогава много ми е неприятно, че ме срещнахте тук, защото наруших вашето усамотение. Тръгвам си вече и ви оставям сам.

— В никакъв случай — не се съгласи Вилчур, задържайки ръката й. — Ще дойда с вас.

Оттатък оградата на гробището, досами нея леко се вълнуваше под слънцето високата ръж.

— Не можете дори да си представите колко много радост ми доставя вашето присъствие.

Тя се усмихна.

— Значи за вас аз не спадам към най-скъпите и най-близките хора?

Той се замисли и каза, като я гледаше право в очите:

— Всъщност… вие сте ми единственото скъпо и близко същество на този свят…

Сълзи напираха в очите на Луця. Тя спонтанно го прегърна през шията.

Той се наведе над нея и сърдечно я целуна по бузите. В следващия миг обаче с решително движение се освободи от нейната прегръдка.

— Да вървим… Усещате ли как ухае ръжта? Каква прекрасна вечер! Мисля, че чувствам красотата й много силно, защото съм имал малко такива красиви мигове в живота си. Разбира се, често съм се радвал. Но по-често, когато други са се радвали.

Вървяха по тесния път, който капризно се виеше между ръжта и края на нивите, колоритно избродиран с гъсто израсъл синчец и къклица. Тук-там пламтяха великолепни китки лайка.

— Не съм философ — казваше Вилчур — и дори не съм имал време дълго да размишлявам над тези въпроси. Но сега именно се питам какво е щастие. Какво трябва да наричаме щастие. И открих нещо учудващо. Знаете ли, госпожице Луця, че, изглежда, щастието не може точно да се дефинира, защото на различна възраст човек има различно разбиране за него. Спомням си, че когато бях още в гимназията, мислех, че мога да бъда щастлив само когато стана пътешественик, мореплавател по далечните океани. По-късно, като студент, си въобразявах, че ще бъда щастлив, ако спечеля слава. После към славата прибавих и парите, за да мога всичко това да сложа в краката на любимата девойка… Колко еволюции или по-скоро каква непрекъсната еволюция.

— А сега как си представяте щастието? — запита Луця.

Вилчур не отговори веднага.

— Сега… — усмихна й се той. — Представям си щастието така именно: тази топла, тиха вечер, ухаещата ръж и вашето добро, обично сърце тук, а там — мили, почтени хора, които имат нужда от нашата помощ, и спокоен живот без бури, без сътресения, без изненади. Така. Така именно разбирам днес щастието. И сигурно това е вече последният негов вариант за мен.

Излязоха на шосето.

— Довиждане, госпожице, много ви благодаря — каза Вилчур и няколко пъти й целуна ръка.

Отново искаше да се притисне към него, но й беше неловко. Вървеше към Радолишки и си мислеше: Е, най-после, най-после…

Тя беше толкова лъчезарна, че дори привлече вниманието на госпожа Шкопкова, която й поднесе кисело мляко и картофи и я попита:

— Днес сигурно ви се е случило нещо много хубаво. Толкова сте весела.

Луця се засмя.

— Отгатнахте. Наистина ми се случи нещо много приятно.

Госпожа Шкопкова не беше от жените, които не биха се досетили, че става дума за някакъв мъж. Тъй като обичаше искрено своята квартирантка, тя каза:

— Блъскам си главата, напрягам си ума кого може да сте си огледали в нашия край. Та тук няма нито един подходящ господин.

Луця искрено се разсмя.

— И все пак намерих.

Шкопкова се замисли с присвити очи.

— Защото сигурно не е младият Чарковски. Той е още дете.

— Не, не…

— И не е братът на енорийския свещеник? Напълно порядъчен човек, разбира се, но не е за вас. А може да е наследникът от Ковалево?