Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Спомням си — каза Луця. — Признавам си, че тогава и аз самата бях много заинтригувана. Знам само едно: че леля ми, преди да се омъжи, е била смятана за едно от най-красивите момичета в Сандомеж и че е имала голям успех.

— Красива ли беше?

— О, да. Моят чичо много я обичаше.

— А тя? — попита Вилчур.

— Мисля, че е била отлична съпруга. Тя беше от ония жени, за които дори не може да се допусне, че биха изневерили на съпруга си. Ако някога е имало нещо между нея и тоя човек, сигурна съм, че не е било някаква любовна връзка.

— Човек никога не може да е сигурен в тези работи — забеляза Вилчур.

— Разбира се — призна Луця.

— Горчивината, с която Йемьол си спомня за вашата леля, говори, че между тях е имало някаква връзка. И — аз мисля — нещо необикновено. Имам впечатлението, че точно това е предопределило целия му живот.

Луця се замисли и каза:

— След смъртта на леля ми останаха книжа, които не съм преглеждала. Може в тях да се намери нещо, което би обяснило този случай.

Вилчур се заинтересува.

— Книжа? Тук ли са те?

Тя отрицателно поклати глава.

— Не. Във Варшава са. У семейство Зажецки. Един сандък е книги, писма и разни дреболии на леля ми. Не съм ги разглеждала. Сега обаче ще пиша на Миша Зажецка да ми изпрати сандъка, заедно с останалите мои неща.

Вилчур каза:

— Наистина бих ви посъветвал, скъпа госпожице, все още да не избързвате да докарвате нещата си. Кой знае дали няма тук да ви омръзне по-бързо, отколкото предполагате, и да пожелаете да се върнете във Варшава.

Все пак той казваше това почти шеговито. В действителност беше убеден, че решението на Луця е окончателно, че тяхната женитба, проблем, който и двамата смятаха да решат в положителен смисъл, вече е въпрос само на време.

Луця дори не се разсърди.

— Но, разбира се! Ако вие решите да се върнете, ще се върна с вас.

Той се засмя и й целуна ръка.

— Не. Тогава поискайте си вече вашия багаж.

След седмица нещата пристигнаха. Освен куфара на лелята имаше и голям сандък с различни дреболии от предишното жилище на Луця. След няколко дена стаята й в болницата придоби съвсем друг вид. Върху голите дървени стени бяха закачени картини, ковьори, на пода бяха разстлани килими, появиха се вази с цветя и други подобни неща, благодарение на които стаята се превърна в приятно и почти удобно жилище. Мина много време, преди Луця да прегледа книжата и писмата. С присъщата на възрастните хора системност леля й беше оставила всичко в идеален ред. Писмата бяха свързани в пакети и точно датирани. Няколкото дебели тетрадки, изписани с дребен почерк, също бяха номерирани. Това бяха дневниците на леля й още от времето, когато е била ученичка.

Луця с голям интерес започна да чете. Те бяха написани е обикновената за младите момичета екзалтация и наивност. Описваха се отношенията в училище, дребни семейни въпроси, приятелството и скарванията със съученичките. От четвърти клас нататък се появяваха нови мотиви: първите пробуждащи се чувства.

На много страници ставаше дума за някой си Луцян, чиято личност изпълваше цялото въображение на девойката. Едва към края на тетрадката ставаше ясно, че този изключителен Луцян беше ученик от осми клас, който авторката впрочем лично не познава. Следващият обект на нейните въздишки беше учителят по география, който все пак скоро бива принуден да отстъпи мястото си на свещеника — учител по вероучение. Сериозно чувство обаче й вдъхва някой си Юлиуш. Той е млад учител, полонист, който идва в гимназията в началото на новата учебна година. Не се харесва на мнозинството от ученичките седмокласнички. Незначителен и според всеобщото мнение грозен. Авторката на дневника обаче открива у него такива качества, за които нито учителят по вероучение, нито зрелостникът Луцян, нито учителят по география можеха да мечтаят. Един час, само един час — колко малко. Колко хубаво говори той! Колко дълбоко чувствува мислите на поетите пророци, колко строфи, които я бяха оставяли безразлична и които някога трябваше с отвращение да учи наизуст, придобиваха блясък и топлота.

В училище не го обичаха. Колегите му, учителите, се отнасят към него като че ли пренебрежително. Ученичките се шегуват зад гърба му и неведнъж му правят отвратителни номера. Но точно затова трябва да бъде още повече обичан. Трябва да бъде възнаграден за всичко с чувства, които, макар и дълбоко затаени и непризнати, да го възмездят някъде извън действителността на неправдите, с които се сблъсква. Трябва да учи прилежно и да пише домашните си работи с голямо старание, та отговорите на дъската да задоволят високото равнище на неговите изисквания.