Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Пристигнаха нещата на моята леля. Сред тях намерих пакет, в който сигурно има писма. Пакетът е запечатан с червен восък и на него е написано да бъде даден на някого, ако той се обади. В противен случай пакетът да бъде изгорен.

Чертите на Йемьол се изопнаха. Той погледна остро Луця и след малко тихо се обади:

— Какво име е написано върху пакета? Може ли да ми кажете?

— Разбира се. Полански, Юлиуш Полански.

Възцари се мълчание. Сега Луця се убеди, че нямаше никаква грешка. Като чу името, Йемьол се сви, прегърби се, сякаш се смали наполовина. Пръстите му конвулсивно стиснаха облегалото на пейката. Вилчур имаше право, като казваше, че спомените у този човек сигурно са много трайни.

— Аз самата не знам как да постъпя. Досега никой не се е обадил за тях…

Йемьол мълчеше.

— Толкова години минаха — продължаваше тя. — Може би този човек вече не е жив, може да е някъде далеч, в чужбина. Може никога да не се обади. Казвам ви го, защото вие сте познавали моята леля, когато е била млада, струва ми се. Може би вие знаете нещо за господин Полански. Може би сте го познавали?

Той отрече с бързо движение на главата и каза:

— Не го познавах. Не… Не го познавах…

В гласа му имаше някаква нотка на жестокост.

— В такъв случай, изглежда, трябва да изгоря книжата.

— Изгорете ги колкото може по-бързо. Всички книжа трябва да се изгарят. Подло е да се пазят книжа. Истината не може да се запази! Разбирате ли? С течение на времето истината се превръща в лъжа! Оскърбителна лъжа, клевета. Подигравка!…

Тя го гледаше с интерес, той обаче като че ли не забелязваше това.

— Само глупаците и непочтените хора запазват чуждите мисли, чуждите думи, чуждите чувства, за да им се любуват тогава, когато вече нямат никакво право, тогава, когато това е най-обикновена кражба, грабеж спрямо някого, който е беззащитен; вие сигурно разбирате.

— Разбирам — призна Луця. — Но лошото, казано за хората, които пазят писма, не се отнася за моята леля. Пакетът е бил запечатан с восък отдавна и леля ми сигурно не го е отваряла от времето, когато е познавала автора на писмата. Всъщност не зная дали в пакета има само писма. В него може да има и някакви неща за спомен…

— Това е съвсем същото — прекъсна я гневно той. — Каква е разликата? Предметите за спомен също се свързват с някакви чувства, с някакви мисли. С някакъв миг. С даден момент. С определено настроение.

Луця, преструвайки се, че не забелязва неговото твърде лично отношение към случая, попита:

— Значи вие мислите, че е по-добре да ги изгоря?

— Не — по-добре, а непременно, и то колкото може по-бързо.

— Може и да имате право — каза тя с безразличен тон. — Ще последвам вашия съвет. — След малко допълни: — Отначало наистина имах желание да отворя този пакет и да видя някакви по-точни данни за този, за когото е предназначен. Помислих си обаче, че това може би е недискретно и може да засегне някого. Да, най-добре е да го изгоря.

Йемьол се засмя иронично.

— Ако хората бяха по-умни, щяха да изгарят такива неща много по-рано; още преди да ги изпратят. После вече е трудно да получиш писмата обратно. А недискретните изследователи понякога ги откриват и ги публикуват. Най-интимните, най-светлите тайни на един човек влачат по смърдящите улици и пазарища като кучета, изровили костите на мъртвец!… Разбира се, за да си достоен за тази чест, трябва да си прочут. Трябва през целия си живот — да бъдеш герой или велик поет, да се разкъсаш, да даряваш на народа своята душа, мислите си, кръвта си. Тогава едва признателното поколение ще те удостои, като извлече на показ твоите тайни, частния ти живот, всичко, което е било свято за теб. Този, който не е спечелил слава през своя живот, е принуден да се утеши с по-малко. Той трябва да се ограничи с надеждата, че неговите писма ще попаднат в ръцете на малко на брой, само на шепа любими наследници.

— Понякога става и друго — забеляза Луця. — Както например в този случай. Самата получателка, моята леля, ни най-малко не е искала писмата на този човек да попаднат в нечии ръце.

Той сви рамене.

— Защо тогава не ги е изгорила?

— Сигурно, защото е мислела, че авторът може да пожелае да ги получи обратно. И както виждате, те попаднаха в ръцете ми, но аз също не ги отворих. Скоро вече няма да съществуват и няма да бъдат изложени на човешкото любопитство.

Йемьол стана. Лицето му отново изразяваше цинизъм и безразличие към заобикалящия го свят.

— Много ми беше приятно да разговарям с вас, carissima, но не мога да ви посветя повече време. Зове ме моят дълг. Трябва да направя нещо за благополучието на отечеството и да излея в корема си известна доза картофи в течно състояние.