Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Слушам.

— Бих изглеждал вцепенен като някакъв истукан, изпънат, в черен сюртук, с подметки от картон, с ръце, послушно скръстени на гърдите, и е глава върху пълна със сено възглавничка. Или, накратко казано, щях да бъда нормален стандартен труп, позеленял и тъжен между четирите дъски на ковчега. Вие познахте. Наистина алкохолът има голямо влияние върху факта, че лицето, наричано Циприан Йемьол, е все още живо. Това е единствената течност, кристализираща в призма, през която все още може някак да се гледа отвратителната действителност на нашето всекидневие, лицата и мутрите на сбирщината — население на земното кълбо, и слънцето, което съвършено безсмислено дава живот на толкова много непотребни творения.

Луця сериозно каза:

— Може би действителността ви изглежда толкова отвратителна, точно защото я гледате през призмата на бутилката.

— Скъпа госпожице. Има два вида бутилки: пълни и празни. Аз умея да правя сравнение. И ви уверявам, че през пълната бутилка светът изглежда съвсем различен, отколкото през призмата на празната.

— А не ви ли е дошло наум, че можете да гледате света без каквато и да било „призма“?

Той се усмихна презрително.

— Разбира се, имаше такова време. Имаше такъв период в моя живот, който днес бих нарекъл телешки. Тогава бях толкова отчайващо глупав, че днес ми е трудно да повярвам, трудно ми е да обхвана размерите на моята тогавашна глупост.

— Страхувам се, че вие наричате идеализма глупост.

— Но какво има пак — възрази Йемьол. — Идеализмът не е глупост. Той е пълна идиотщина.

Луця го погледна недоверчиво и махна с ръка.

— Не ви вярвам. Казвам ви, не вярвам във вашия цинизъм. Той е маска, зад която се криете от самия себе си.

— Отгатнахте, madame отговори важно той. — Аз наистина съм херувим, който крие под жилетката ангелския пух на крилата си. Точно затова не се къпя, за да не се демаскирам.

— Няма да ме убедите с вашите шегички. Интуицията никога не ме е лъгала в такива случаи. В дъното на душата си сте останали такъв, какъвто сте били тогава.

— Кога? — запита той подозрително.

Тя се поколеба.

— Ами тогава, по време на вашата младост. По онова време, когато вие, така както сам казвате, сте бил глупав.

Йемьол присви очи и направи гримаса.

— Да оставим това настрана — каза той с друг тон. — Дори да е било така, защо ми го напомняте… — Обърна се и се отдалечи с бавна и натежала крачка.

Влакът от Виена пристигаше в девет часа и двадесет минути. В девет Колски беше на гарата. Беше се обадил по телефона в болницата, че ще закъснее с един час. Беше купил няколко рози в павилиона и сега стоеше на перона. Той се срамуваше от тези рози и в собствените си очи приличаше на смешен юноша, който посреща любимата си с цветя.

Всъщност не знаеше защо е дошъл тук. В това нямаше никакъв смисъл. Трябваше да игнорира телеграмата на госпожа Добранецка. Какво й беше хрумнало да му телеграфира за часа на своето пристигане!

Във всеки случай можеше да дойде на гарата официално без каквито и да било глупави цветя. Просто, за да посрещне жената на своя шеф. Добре щеше да бъде, ако беше взел със себе си някой от по-младите колеги.

„Какво си въобразява — мислеше си той. — Сигурно й се струва, че съм влюбен в нея. Трябва открито, в очите да й кажа, че не съм.“

В този миг му се струваше, че мрази госпожа Добранецка. Всъщност чувствата, които изпитваше към нея, бяха неразбираеми. Това беше някаква смес от боязън, любопитство и доста голяма доза желание. Тя му действуваше на нервите. Умееше да действува на нервите. Понякога имаше впечатлението, че тази красива жена се забавлява с него като с фокстериер. Когато разговаряха, той се чувствуваше просто като роб. Със своите реплики тя му натрапваше отговора. Ами очите й, нейните очи: студени, бдителни, непрестанно наблюдаващи очи. Боеше се от тях. Едва когато тя скриваше очи под клепките (правеше го мило, красиво, бавно, лениво, като едновременно ги вдигаше нагоре), той си възвръщаше самоувереността. Винаги, когато се целуваше, Нина затваряше очи. И тогава дори го измъчваше съмнението да не би само да се преструва, че го желае. Ако наистина го желаеше, отдавна би станала негова любовница. Откровено казано, той ни най-малко не го искаше. Неведнъж се улавяше, че изпитва чувство на известен страх от онова, което все пак някога трябваше да се случи. Страх и отвращение. Нямаше никакви доказателства, но знаеше, че Нина е зла жена и подозираше, че тя гледа на отношенията им като на спорт. Никога обаче той не събра достатъчно смелост да й каже това открито. Преди да замине, тя се срещаше с него доста често — два-три пъти седмично. Ходеха заедно на разходка в Лаженки или в Ботаническата градина. Ако времето не беше хубаво, с часове седяха в някоя сладкарница. Веднъж беше казала: