Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Утре ще дойда у вас. Искам да видя как живеете.

Трябваше да се преструва на щастлив. Всъщност беше изплашен. Купи някакви плодове и бутилка вино, старателно разтреби жилището си, като прибра всички вещи, които можеха да й се сторят грозни. Трябваше да дойде в пет и не дойде. Обади се по телефона около шест и каза:

— Йежи е вкъщи и в никакъв случай не мога да изляза. Нямаме късмет. Нали не ми се сърдите?

Дали се сърди! Той беше толкова радостен — за малко не й каза, че благославя професора, загдето си е останал вкъщи! Облекчено бе въздъхнал и бе написал дълго писмо на Луця. След няколко дена тя го покани у дома си. Тъй като Колски знаеше, че по това време Добранецки няма да си е вкъщи, отиваше изпълнен с опасения. За щастие всичко приключи само с целувки.

Сам не знаеше защо се страхува от тази жена. Всъщност трябваше да използва ситуацията за лека любовна история, но му се струваше, че един флирт с Нина би се превърнал за него в постоянен затвор. Щеше напълно да зависи от нея. И въпреки че тя го привличаше както със своята оригиналност, така и с красотата си, както с интелигентността си, така и с осанката на дама от висшето общество, предпочиташе в нейните очи да изглежда боязлив и наивен като ученик, отколкото да се държи като мъж.

И сега тези цветя. Абсолютна безсмислица. Няколко минути преди да дойде влакът, започна да се оглежда къде да ги изхвърли. За съжаление навсякъде гъмжеше от хора. Всъщност той не можеше да изпадне в смешното положение да изхвърля току-що купени цветя. Може някой да е видял, когато ги купуваше. А всъщност дори и да не го е видял, всеки, разбира се, веднага би разбрал мотивите на една такава постъпка. Колски беше бесен. На всичко отгоре на съседния перон забеляза госпожица Зажецка. Не я поздрави, като се преструваше, че не я е забелязал, но го ужили една мисъл:

„Естествено тази гъска веднага ще пише на Луця, че ме е видяла да стоя на гарата като идиот с цветя. Само това липсва.“

Най-после влакът пристигна. На един прозорец в спалния вагон беше госпожа Добранецка. Тя му се стори както винаги, както всеки път много по-красива от образа, който носеше в паметта си. Поздрави го с лъчезарна усмивка и с нежно многозначително ръкостискане.

Госпожица Зажецка като напук стоеше насреща и ги гледаше с вбесяваща безочливост.

Пред гарата чакаше голямата лимузина на Добранецки. Едва в колата Колски забеляза, че не е поднесъл цветята на Нина и че безсмислено ги мачка в ръцете си. Тя забеляза това. Сама протегна ръка за тях и каза:

— Колко сте мил. Това дори е любимият ми цвят. Знаете ли, в моето въображение всеки цвят се свързва с известно чувство? Този цвят за мене е цветът на тъгата. Тъгувахте ли за мен?

— Разбира се — отговори той с искрено изражение.

— Това е много хубаво — погледна го нежно и прекара върха на пръстите си по неговите устни.

Колски се окашля и попита:

— Как е господин професорът?

Изражението на Нина веднага се промени.

— Ах, знаете ли, аз наистина съм разтревожена. Главоболието му се засилва и често го обхваща меланхолия. Дори не исках да го оставям сам и не бих дошла във Варшава, ако не…

Усмихна се многозначително и му стисна ръката. Той вдигна ръката й до устните си.

— Радвам се, че си дойдохте.

Сам не знаеше, че казва това искрено. Не можеше да отрече, че близостта на тази жена винаги го възбуждаше. Действуваше му като електрически ток. В движенията й имаше нещо котешко, някаква мекота и коварство. Употребяваше силен парфюм, а кожата й беше неизказано гладка.

Наклони към него глава, сякаш имаше намерение да му поднесе устните си.

— Шофьорът — измърмори полугласно той.

— Толкова съм непредпазлива — каза тя, сякаш разкаяна. — За щастие вие никога нищо не забравяте.

Това го поласка.

— Поне се старая.

— Знаете ли, че понякога дори ви упреквам, че никога не губите самообладание. Никога ли не губите контрол над себе си?…

Той направи нерешителен жест.

— Да. Допускам, че понякога може да ми се случи…

— Но досега не ви се е случвало?

Той се замисли и си спомни. Някога в лабораторията беше стиснал до болка ръката на Луця. Тогава почти не беше на себе си.

— Човек трябва да се владее — каза банално той.

— Ах, тия мъже. Не мога да разбера защо ви обичаме. Вие сте трезви, страшно трезви. А всъщност целият чар на живота се състои в изкуството да се забравят законите, задълженията, фактите, предметите. Човек трябва да умее да живее за себе си, за себе си и за някой друг.