Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Толкова ли ви е трудно да си признаете, че ме ревнувате? Нима е толкова срамно човек да ме ревнува?

Той мълчеше със сведена глава. Нина стана, приближи се до него, деликатно с двете си ръце повдигна главата му и като се наведе над него така близко, че чувствуваше дъха й, запита:

— Нима съм толкова непривлекателна и чак толкова грозна?

Той се изчерви. Отново го зашемети нейната красота и някакъв непреодолим чар, който идваше от контраста между чувствеността на нейните устни и ноздри и студените й големи зелени очи. Каза тихо:

— Вие сте красива.

Тя прекара няколко пъти върха на пръстите си по косата и по лицето му и прошепна:

— Ах, как страшно тъгувах за вас.

В съседната стая се разнесоха стъпките на прислужника. Тя се изправи и промени тона.

— Тук е горещо. Да отидем в библиотеката. Там е по-хладно.

В библиотеката прозорците бяха до половина заслонени с тежки завеси от дамаска. Беше приятно хладно и цареше полумрак. Тя му посочи място на широката удобна софа. Колски се престори, че не забелязва нейния жест и избра един дълбок фотьойл. Но госпожа Добранецка беше твърде опитна жена, за да не забележи това. Запали цигара и разхождайки се из стаята, започна да му разказва за своя престой в чужбина, за хората, с които се беше запознала, за забавленията и за многото впечатления. Най-чудното от тях беше, че за първи път бе тъгувала, наистина бе тъгувала за родината. Умееше да говори интересно. Светлозеленият пеньоар изискано очертаваше великолепно сложеното й тяло. Очите и вниманието на Колски въпреки волята му не можеха да се откъснат от нея. По едно време тя остави цигарата, седна на страничната облегалка на фотьойла и като се опираше на рамото на Колски, продължаваше да говори с такова изражение, сякаш тази поза беше най-естественото нещо в света:

— Това е най-удивителното чувство, което някога съм изпитвала. Носталгия. На човек му се струва, че е изцяло погълнат от обкръжаващата го действителност, че се е приспособил към новата среда, че се занимава с нови неща. И изведнъж ослепителен блясък: нечие лице, някакви очи, някаква уста и ръце. Чувствуваме ги върху себе си болезнено реални и осъзнаваме, че всичко, което ни заобикаля, не е важно, не ни интересува, дори е отвратително. Отвратително е, точно защото ни отдалечава от тези ръце, от тези уста. Познаваш ли тази болка в сърцето, тази напълно физическа болка, която тогава преминава през гърдите като бурна мигновена вълна?…

Колски се поддаде на внушението на нейните думи и на тона й. Светкавично не само си спомни многобройните мигове на тъга по Луця, но точно такава тъга го обхвана сега. Нейното сърце, нейният светъл, топъл поглед. Нейните устни, които докато говореше, оформяха думите почти неосезаемо. Устни, които никога не беше целувал и които никога нямаше да притежава. Болка, пронизваща физическа болка в сърцето. Колко добре го беше казала. Откъде знаеше всичко това? Толкова сполучливо можа да го изрази.

Сега тя му се стори единственото същество на света, което може да разбере неговата трагедия.

Нали в началото, когато започнаха да се сближават, тя беше изтъкнала, че душевните страдания много по-лесно могат да се изживеят, когато някой искрено помогне, когато някой мъдро се вгледа в това страдание, когато нечие дълбоко чувство на човек с опит изземе част от страданието. Как можеше да се съмнява в искреността на думите й — тогава през нощта на терасата, да се съмнява в чувствата, за които говореше сега, в мъдростта и познанието на човешката душа, които всеки път откриваше у нея? Не беше ли лудост да се пази от всичко, вместо да приеме онова, що му даряваше с цялата благодарност и отдаване, на което беше способна?

Мълчаливо протегна ръка и я прегърна нежно и ласкаво. Тя сякаш само това бе чакала и доверчиво и леко се отпусна на коленете му.

— Толкова изживявах там, далеч от теб, толкова размишлявах — казваше тихо тя, едва докосвайки с буза неговото слепоочие. — Имаше дни на нервно очакване и безумна надежда. Представи си, тогава ме обхвана някаква мания. Наричах я предчувствие. Знаех, че е абсурдно. Сама се надсмивах на себе си, но не можех да овладея това предчувствие. Тогава ме питаха какво ми е.

Млъкна и добави след малко:

— Откъде да знам какво е това? Нима аз мога да го назова? Колко много думи има, колко много определения! Човек може да се загуби в гората от думи и да не съумее да избере. И да не намери подходящата. Да говориш за чувствата, е същото, както ако се опиташ да разкажеш музикално произведение с думи. Невъзможно! Нали?