Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Да, да — съгласи се той и я притисна по-силно към себе си.

Кръвта в слепоочието силно пулсираше. Усещането на близостта на нейното тяло, като вълна заливаше всичките му мускули.

Тя притисна устни до неговите и го целуна продължително, сластно и мъчително.

Не откъсна устните си и тогава, когато той стана и на ръце я занесе на софата.

От този ден, от тези няколко часа, прекарани с Нина в библиотеката, отношението на Колски към нея коренно се промени. Повярва й. Повярва, че го обича. И въпреки че той самият съвсем не изпитваше подобни чувства към нея, точно затова желаеше да се реваншира с мнима любов.

Поради общественото мнение на тяхната среда не можеха да се срещат много често. Тя идваше два пъти и по-рядко три пъти седмично. За съжаление оставаше прекалено дълго и му пречеше да изпълнява своите служебни задължения към пациентите в болницата и извън нея. Разбира се, нито веднъж не спомена пред нея за това. Беше направо невъзможно да направи каквато и да било забележка по този въпрос. С течение на времето дори му мина желанието да въведе някакъв ред.

Все повече свикваше с Нина. Отношението му към нея беше лекарство, което даваше добър резултат, а ако не беше лекарство, то беше най-малкото наркотик, заглушаващ у него тъгата по Луця. На Луця пишеше толкова често, както преди. И когато й пишеше писма, той може би изпитваше някакво чувство на вина, сякаш беше й изневерил. Нямаше никакви основания и все пак желаеше да изкупи някак си тази вина с изпълнени с нежност думи.

Това бяха единствените моменти, когато любовта му към Луця, както преди, се надигаше у него като силна вълна. Единствените моменти, когато трябваше да заглуши у себе си съзнанието, че любовта му с Нина няма никаква стойност. Пък и този роман влезе в живота му като естествена и неизбежна част от програмата на седмицата. Когато понякога нещо пречеше на Нина да се яви в уговорения час, той се дразнеше и не можеше да си намери място. Още повече че откриваше у себе си прояви на ревност.

Беше един вторник. Тя трябваше да дойде в шест. По принцип беше точна и ако нещо я възпрепятствуваше, винаги му съобщаваше или писмено, или по телефона. Сега вече минаваше шест и половина, когато той се реши сам да й се обади по телефона. На телефона беше прислужницата. Той каза името си, попита, може ли да разговаря с госпожа Добранецка и съвсем ясно чу:

— Веднага ще доложа, господин докторе.

Прислужницата го познаваше, а може би дори се досещаше, че с нейната господарка го свързват някакви по-интимни отношения. Затова явно не предполагаше, че господарката и иска да скрие от него, че е вкъщи. След няколко минути се върна и заяви:

— Много се извинявам, господин докторе, но госпожата я няма. Госпожата замина за Константин. Ще и предам, че сте се обаждали.

Той остави слушалката с пълното съзнание, че го излъгаха. Разположението на стаите в къщата на Добранецки и мястото на телефона всъщност бяха такива, че не беше възможно прислужницата да не знае, че господарката й не е вкъщи. Тя със сигурност знаеше, че Нина е вкъщи, щом като беше казала, че ще доложи. Явно беше доложила и Нина й беше наредила да каже оная измислица за Константин.

Обзе го ярост. Разбира се, че го излъгаха, но с каква цел? Целта можеше да бъде само друг мъж. Тази хипотеза не се подкрепяше само от едно: защо в такъв случай тя самата не беше телефонирала, за да каже увъртанията за Константин. По този начин щеше да се подсигури — той нямаше да се обади по телефона и да я демаскира. Беше доста ловка и умело подреждаше нещата си.

По-бързо, отколкото очакваше, получи отговор на съмненията си. Отговорът се появи под формата на хоп с писмо. На лист хартия беше написала само няколко думи:

„Трябва непременно да отида при Стефа в Константин. Отново е получила атака. Отчаяна съм, че днес няма да те видя.

Н.“

Бръкна в джоба си за бакшиш и попита хопа:

— В колко часа получихте това писмо?

— В пет, господине. Но не аз го получих, ами един мой колега, само че той не можа да дойде и ми го препредаде. А аз не мислех, че е нещо бързо.

След като хопът излезе, Колски още веднъж прочете и презрително захвърли бележката. Листът обаче, като бумеранг затрептя във въздуха и падна в самите му крака. Той го вдигна и го скъса на дребни парченца.

— А, значи така! Така, скъпа госпожо! Ама ще видим.

Взе шапката си и бързо изтича по стълбите. Наблизо нямаше такси. Когато най-после намери, вече толкова се беше успокоил, че вместо до „Фраскати“, нареди да го закарат в болницата. Идването му беше неочаквано и тъй като нямаше никой от висшия персонал, той свари в своя кабинет две сестри да пият кафе и да ядат сухи сладки в компанията на някакъв непознат господин. Колски до такава степен беше разгневен и желаеше да отмъщава, че каза брутално: