Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Да — избухна той. — Изневеряваш ми. Когато се обадих по телефона, за да разбера защо закъсняваш за срещата, прислужницата ми каза, че си си у дома.

— Така ли каза?

— Каза нещо, което означаваше същото. Каза, че веднага ще те извика на телефона, а се върна и заяви, че си заминала. Ако наистина беше заминала, тя не можеше да не знае това. Беше си вкъщи и не беше сама.

— Разбира се — призна спокойно Нина. — А пък бях и толкова наивна, че не предупредих прислугата за моето отсъствие, ако ти се обадиш.

Той се засмя иронично.

— О, не. Съвсем не си толкова наивна. Само че не си се надявала, че ще се обадя по телефона. Защото си била сигурна, че навреме ще получа писмото ти. За съжаление и най-ловко обмислените машинации понякога могат да не оправдаят очакванията ни. Някакво дребно препятствие, например немарливостта на куриера, и всичко излиза наяве.

В чертите на лицето й нямаше и следа от тревога. Тя запита спокойно:

— И какво е излязло наяве?

Нежелание се изписа на лицето му.

— За какво да повдигаме тези неприятни въпроси? Не искам да се намесвам в твоите любовни истории. Днес вече смятам, че нямам право. Тогава защо?

— И какво е излязло наяве? — повтори натъртено тя.

Той вдигна глава и без да я гледа, каза с напълно безразличен тон.

— Щом като искаш непременно… Излезе наяве, че си любовница на ротмистър Корсак. Защото той вчера е бил у вас.

Казваше това не само убедено, но и с някакво ожесточение. Най-неочаквано Нина избухна в продължителен и весел смях.

— Ах и ти, Ян, Ян… Твоята ревност би трябвало да ме ласкае. За съжаление в тоя случай тя е напълно неоснователна. Предполагам, че Корсак няма да има нищо против ролята, която му приписваш, ако не за друго, то поне за това да е във Варшава, вместо да се мъчи на маневрите край Станиславов.

Колски поклати глава.

— За съжаление твоят смях не ме убеждава. И то по простата причина, че господин Корсак не се мъчи на маневрите, а най-спокойно си живее във Варшава. Вчера следобед е бил при теб, а вечерта беше в собственото си жилище, защото аз проверих по телефона.

На лицето на Нина се изписа искрено учудване.

— Това е невъзможно. Едва онзи ден получих от него картичка, в която пише, че ще се върне най-рано след месец. Това е някакво недоразумение.

— И дума не може да става за каквото и да било недоразумение — ядоса се той. — Няма нужда да крия каквото и да било от теб. И така, в полунощ позвъних в неговото жилище и попитах може ли да говоря с ротмистъра. Чух отговор, и то гневен отговор, че ротмистърът е на телефона и се чуди, че през нощта му пречат да спи.

Нина се усмихна.

— Ти си търсил ротмистъра? А каза ли името на ротмистъра?

— А защо трябва да го казвам? Не смятам, че в едно и също жилище ще има цял ескадрон ротмистри.

Известно време тя го гледа със снизходителен израз на лицето. Накрая процеди:

— Ескадрон сигурно не. Но още един би могло да има. Например ротмистър Супински, който, когато колегата му отсъствува, се настанява в неговото жилище.

Колски леко се смути, но веднага каза:

— Това е нещо, което много лесно може да се провери.

— Разбира се — призна Нина. — Пред тебе има телефон, а до него е телефонният указател. Обади се и попитай.

Колски се замисли и отговори:

— Понеже мислиш, че няма да го направя, ще го направя веднага.

Той намери номера на Корсак и се обади. Чу някакъв непознат и просташки мъжки глас, сигурно на ординареца.

— Може ли да говоря с господин ротмистър Корсак?

— Господин ротмистърът е на маневри — отговори ординарецът.

— А господин ротмистърът Супински?

— Господин ротмистърът ще се върне чак в четири — гласеше отговорът.

Колски измърмори „благодаря“ и остави слушалката.

Нина пушеше цигара. Той, разбира се, се намираше в много глупаво положение. В подкрепа на своите подозрения имаше два аргумента и ето — единият му се изплъзна. Оставаше вторият. Всъщност и той според него беше достатъчно свидетелство за неверността на Нина. Ако тя действително не беше в интимни отношения с ротмистър Корсак, трябваше да има някой друг. Сигурно имаше. Главата си залагаше за това.

— Можете ли да натиснете звънеца? — обади се Нина.

Той мълчаливо изпълни желанието и. На вратата застана санитарят.

— Моля, извикайте тук шофьора ми — каза тя кратко.

Когато шофьорът влезе в стаята, Нина го попита:

— Павловски, спомняте ли си къде може да съм си оставила вчера лисицата?

— Не е останала в колата, госпожо Добранецка. Сигурен съм. След като се върнахме, в гаража разтребих колата и щях да я намеря. А вчера, госпожо, вие бяхте само на фризьор и в Константин…