Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Седна и написа:

„Уважаема госпожо!

Във връзка с това, което стана, смятам за свой дълг да ви информирам, че всичко между нас окончателно е свършено.

Прочете писмото и се убеди, че то няма да послужи за нищо. Скъса го на дребни късчета и написа второ:

„Госпожо!

Винаги съм си давал сметка, че Вие смятате за временно забавление онова, което ни свързва. Вчера Вие сметнахте за уместно да приключите това забавление. Бързам да Ви пиша, че напълно приемам Вашето решение. Сбогом.

Да, така беше по-добре. В текста имаше малко фантазия, малко свобода и даваше да се разбере, че той никак не държи на нея.

И наистина не държеше. И въпреки всичко се измъчваше и самоизяждаше цяла нощ. Дойде му наум, че ето, за втори път в живота си беше отхвърлен. Не го искаше Луця, за която желаеше да се ожени и която обичаше и смяташе за своя първа и единствена любов. Сега го изоставя Нина заради друг мъж. След тези две преживявания не беше трудно човек да изгуби своята самоувереност. Не беше трудно да се стигне до убеждението, че като мъж заслужава да играе ролята единствено на случаен любовник. „Любовник — мислеше си той, — изпълняващ длъжността любовник — и.д. любовник, по време на отпуск.“

Неговата амбиция беше болезнено смазана.

„И защо — мислеше, застанал пред огледалото. — Та нали аз съм млад, силен, хубав. Наистина не се отличавам с някаква изключителна красота, но винаги съм минавал за хубав. Не спадам към шмекерите. Заемам важна длъжност, добре печеля и имам осигурено бъдеще. Никой не може да отрече, че съм образован и интелигентен. Тогава защо?…“

Загубата на Нина го засегна не само от гледна точка на амбициите. Все пак той беше свикнал с нея и много добре знаеше, че известно време ще му липсва. Не така, разбира се, както чувствуваше отсъствието на Луця, но все пак…

На следната сутрин изпрати по портиера писмото и отиде в болницата. Денят беше изключително тежък. Докараха няколко нови пациенти, които трябваше веднага да бъдат оперирани по спешност. Двете операционни бяха заети от осем часа сутринта до два часа следобед без прекъсване. Колски направи част от по-леките операции и асистира на Ранцевич на няколко сложни операции. Когато най-после слезе в кабинета си, намери върху бюрото си лист, на който беше отбелязано, че госпожа Добранецка се е обаждала три пъти по телефона. Той смачка късчето хартия и го хвърли в кошчето. Донесоха му обяда. Изяде го с апетит и се изпъна на канапето с цигара в уста. Часовникът удари три часа. Имаше още половин час почивка. Някой почука на вратата.

— Моля — неохотно се обади Колски.

В стаята влезе Нина.

Той скочи в канапето и посегна за сакото си, което беше метнато на облегалката на стола. Нина беше прелестна. Смело го гледаше в очите. Лицето й беше спокойно като на статуя. Бавно отвори чантата си, извади от нея писмото на Колски и попита почти високомерно:

— Какво означава това?

Той погледна писмото, сякаш го виждаше за пръв път в живота си. В ръцете на Нина то имаше вид на нещо гнусно, отвратително, мръсно, нещо, което се взима в ръка само за да бъде веднага изхвърлено. Сви вежди и отвърна глава.

— Аз исках да попитам какво означава това неразбираемо за мен писмо.

Колски я погледна с омраза, разбра: тази жена иска да използува факта, че той не притежава никакви доказателства за нейната изневяра.

Каза сухо:

— Смятам, че няма за какво да дискутираме, госпожо.

Тя сви рамене.

— Не смятам да дискутирам и не съм дошла за това. Искам, изисквам обяснения.

Колски мълчеше.

— Предполагам, че имаш право. За да ми изпратиш такова писмо, ти сигурно си имал някакъв повод.

— Разбира се, че съм имал.

— Мога ли да знам нещо по този въпрос?

Той прехапа устни.

— Ти много по-добре от мен знаеш. В случая няма да помогнат никакви комедии. Моето решение е окончателно.

Тя го измери със студен поглед и запита с известна ирония:

— А откъде знаеш, че искам да ти повлияя да промениш решението си? Откъде си толкова сигурен?

Колски се смути.

— Тогава толкова по-добре. Толкова по-добре и за двамата — измънка той.

— Може би, скъпи мой. Все пак ти разбираш, че твоето писмо ме оскърби и че аз просто изисквам от теб удовлетворение под формата на обяснение, което не можеш да ми откажеш.

— Аз съм на твое разположение — отговори Колски, без да я гледа.

Подаде й стол и каза:

— Ти ми изневеряваш. Няма никакво съмнение, вчера се убедих в това.

— Няма никакво съмнение? — Тя вдигна вежди. — Е, да видим, моля!…