Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Васил изведнъж се разбунтува:

— Татко, какво ме заплашваш. Аз и без това ти казвам, че не мога да живея без нея. Не мога и не искам. Ето там е работата! Там е работата!

Прокоп скочи и с всичка сила удари с тоягата по пейката и извика:

— А ти не знаеш ли, дяволско семе, как да постъпиш християнски? Не можеш да живееш без нея? Тогава ожени се за нея! Ожени се, глупако, а не любов из храстите!

Един миг Васил остана вцепенен. Просто не вярваше на собствените си уши. Изведнъж той проумя, скочи, хвана ръката на баща си и започна да я целува. Старият не разбра, изтръгна ръката си и извика:

— Какво има пак?

— Благодаря ти, татко. Аз нищо повече не желая… Само че си мислех, мислехме си, че ти, татко, няма да се съгласиш.

— Какво приказваш ти, глупако? За какво няма да дам съгласието си?

— Ами за моята женитба с Донка.

Старият го погледна подозрително.

— Ей, струва ми се, че ти нещо го усукваш!…

— Да усуквам, от къде на къде? Какво говориш, татко? Тя отдавна ми е легнала на сърцето, а и аз на нея също. Аз дори исках, татко, да те питам дали си съгласен да се оженим.

— Тогава защо не си ме попитал? — прекъсна го Прокоп.

— Ами защото Донка…

— Какво Донка?

— Донка не ми даваше. Казваше, че ти, татко, страшно ще й се разсърдиш.

— Ето ти тебе глупости. За какво трябва да се сърдя?

— Ами защото ти, татко, можеш да помислиш, че тя иска да се ожени заради богатството. Казва, че ти, татко, си я прибрал по милост, а тя не може да се покаже толкова неблагодарна, че да завърти главата на сина ти.

Прокоп махна с ръка.

— Да, оглупяла е и толкоз.

Той се окашля и стана от пейката. Замислено се огледа и без да каже нито дума, тръгна за вкъщи. Когато беше на стотина крачки от пейката, се обърна и каза:

— Утре Романюкови да ми върнат четирите чувала. Аз чувалите не ги получавам безплатно.

— Добре — каза Васил. — Ако не ги върнат, няма да им дам брашното.

Когато крачките на баща му утихнаха, той се отпусна на пейката и се замисли. Всичко свърши толкова неочаквано и толкова щастливо, че не бе за вярване. Все пак минаха няколко минути, преди да осъзнае всичко точно. Тогава започна да се смее и с все сила да се удря по коленете.

Когато след половин час, пристъпвайки внимателно, той се приближи до къщата, в стаите вече не светеше. Баща му явно веднага беше легнал да спи и не беше разговарял с Донка. Бедното момиче сигурно не можеше да мигне, защото предполагаше, че на другия ден ще има големи неприятности.

И действително, след като се бе върнал вкъщи, Прокоп нищо не беше казал на Донка. Затова пък на следния ден, след закуска, когато всички бяха в стаята, извади от джоба си натъпкано портмоне от кожа, която някога е била кафява, извади от него две банкноти от по сто злоти, сложи ги пред Донка и каза:

— Ето ти двеста злоти. Нали трябва да си накупиш някакви дрехи преди сватбата.

При тези думи всички замряха неподвижни. Старата Агата стоеше с широко отворена уста, Олга погледна баща си така, както се гледа луд, лицето на Васил се разтопи в усмивка, а Донка пребледня като смъртник.

— Преди сватбата? — простена Зоня. — Преди каква сватба?

Прокоп не намери за необходимо да отговаря и стана от пейката.

— Пред моята сватба — каза Васил с известно самохвалство. — Аз се женя за Донка.

Донка безмълвно се хвърли към ръката на Прокоп. По лицето й се стичаха сълзи.

— Ето ти тебе работа! — каза учудено рижият Виталис.

Прокоп излезе от стаята, като отбиваше благодарностите на Донка. Едва сега всичко в стаята закипя. Тя изпълни с възклицания и приказки. Всеки искаше по-скоро да разбере как е станало това. Васил с гордо изражение на лицето обясняваше. Наталка дърпаше Донка за фустата и викаше:

— Защо плачеш, Донке? Ама че глупачка, защо плачеш?!

Отговорът на Донка потъна в хлипане.

Строежът на болницата вървеше бързо. И нищо чудно. Работна ръка не липсваше. Много малко бяха хората в околността, които не искаха да допринесат с нещо за изграждането на болницата. Славата на тази инициатива широко се разпространи. Дори вестниците писаха за нея — хвалеха общественото съзнание на селското население, което участвуваше масово.

До жътва сградата беше покрита. А сега бързаха да поставят пода, да сложат прозорците, за да успеят преди горещото жътвено време. Мнозинството от работещите на строежа хора бяха селяни, затова и дума не можеше да става да се откъсват от своите стопанства по време на прибирането на реколтата.