Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Кой може да знае това, професоре?… Нима вие самият, бихте могли да знаете? Как можем да сме сигурни, че не сме винаги само оръдия на свръхчовешка сила, която действува чрез нас, която ни ръководи?

Вилчур махна с ръка.

— Не ни и трябва да знаем — каза той почти сурово.

— И все пак… — започна Луця.

Той я прекъсна.

— Не трябва. Не трябва да се задълбочаваме в това, което ще бъде след нас. Трябва в нас самите да търсим и законите, и компаса. И просто да вършим своето дело. Да правим това, което ни диктува съвестта. Да ни изпълва вътрешна хармония. Винаги съм мислил така.

— Да, господин професоре, знам това — отговори Луця. — Все пак човек трябва да притежава душевни качества и душевно равновесие като вас, за да е вътрешно удовлетворен и да не търси извън себе си основания и обяснения, да притежава чувството за собствена правота. Знаете ли, в това е именно вашата сила, която привлича, която внушава на другите не само уважение, но и тази искрена и дълбока любов, която ви обкръжава.

— Не говорете такива неща, госпожице Канска — почти смутено каза той. — Аз съм един най-обикновен човек под слънцето и благодаря на бога за това. Йемьол казва, че човек трябва да бъде нищо и че само тогава може да бъде щастлив. Аз мисля, че той много преувеличава. Трябва да си нещо, но не кой знае какво. Ето например добър хирург, добър воденичар, добър строител, да имаш своето място във всемира, да го цениш и в зависимост от възможностите си да се усъвършенствуваш и да живееш просто, по-късно да умреш просто и да оставиш след себе си спомена за добре изпълнен дълг. Това е всичко.

Той седеше на един голям камък и гледаше замислено напред.

Луця каза:

— На тая програма липсва едно…

— Липсва?

— Да. Тази програма е много себична. Човек трябва да бъде поне толкова богат и щедър, че да е готов да подели себе си с друг, да даде на някого другиго поне част от своите чувства, от своите преживявания.

Той усмихнато я погледна и каза:

— Ако те струват все още нещо. Ако те не са дрипи, само дрипи, само някакви остатъци от нещо отдавна избеляло, овехтяло, умряло.

Не беше напълно искрен. Изрази само своите опасения и очакваше Луця да възрази. Тя обаче дълго мълча и после каза:

— Та нали вие знаете колко много ви обичам? Нали знаете?…

— Ще ви изпратя до Радолишки — стана Вилчур.

Когато отминаха воденицата, той заговори:

— Знам, че така ви се струва. Знам, че вие вярвате в това, което казвате, мила госпожице. Но как мога аз, който съм в залеза на живота, как мога аз да приема от вас този дар, дар от вашата младост, красота, чувства? Трябва да съм честен. Може да не съм чак толкова стар, че желанието да имам свое лично щастие да изглежда гротескно. Но искам да съм откровен с вас. Към вас изпитвам твърде голяма нежност и приятелски чувства, за да имам смелостта да посегна на онова, което искате да ми дадете толкова лекомислено.

— Лекомислено!

— Да — повтори той, като наблегна. — Лекомислено. Вие сте още много млада. Не се съмнявам в добрите ви чувства към мен. Разбирам и това, че на вас те ви се струват нещо, което е достойно да бъде наречено любов. Но вие се лъжете!

Тя поклати глава.

— Не се лъжа.

— Може днес да мислите така, скъпа госпожице. Но след година или две ще промените мнението си и тогава ще бъдете нещастна, защото ще смятате, че от ваша страна ще бъде нечестно да се оттеглите, да се разделим или просто да ме изоставите. Нали ви познавам.

Тя взе ръката му и каза:

— Никога няма да ви изоставя. И никога няма да се разделя с вас. Защо толкова малко вярвате в това, че съм в състояние да си дам сметка за своите чувства и желания? Че това не са някакви преходни и химерни прищевки, а цел на живота ми, цел, която съм си поставила отдавна и която никога няма да се промени. Аз съм зряла жена, зрял човек. Разбирам себе си, но вас не мога да ви разбера. Та нали знам, че не ви отблъсквам, че не съм ви чужда. А, от друга страна, аз не очаквам от вас чувствата, които вие не можете или не искате да ми дадете. Желая да бъда до вас, желая да ви помагам, това е най-нормалното нещо на тоя свят. Може да не съм заслужила щастието да ви бъда съпруга, може би посягам към ценност, за която не съм достойна, но поне не ми забранявайте да го желая.

Вилчур стисна ръката й.

— Госпожице… — започна той, но тя го прекъсна.

— Не, не ми повтаряйте вашите възражения. Всичките ги знам вече наизуст.

Усмихната вдигна към него очи.

— Професоре! Вие сте първият човек, когото се опитвам да прелъстя. Смилете се над мен, липсва ми опит.