Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Ами ела и ще разбереш.

Събралите се селяни посрещнаха Вилчур, като се кланяха ниско. Най-красноречивият от всичките. Шуба, пристъпи напред и каза:

— Ето, ние сме дошли, господин професоре, да ви благодарим, че сте се върнали при нас. Но благодарността си е благодарност, то се знае. Вятърът отвява и най-хубавите думи и нищо не остава от тях. Да, ето, ние се посъветвахме и решихме нашата благодарност да не е само на думи. Ти, господин професоре, не искаш да вземаш от нас пари, когато ни лекуваш, а и лекарствата безплатно раздаваш. Чухме от Прокоп, че си имал намерение тук по нашите краища да вдигнеш болница, но всичките ти пари отишли за тия лекарства. Та затова Прокоп дойде при мен и ми казва, че ние сами за твое улеснение и, разбира се, за наша полза трябва да построим с общи сили болница. Съветвахме се, обмислихме и ето какво излезе от всичко това…

Сега Шуба разгъна листа, сложи очилата си и зачете, като се запъваше — кой какво е обещал и кой какво дава. След това внимателно сгъна листа и го подаде на професора с думите:

— Не е кой знае какво, но мислим, че и на теб ще ти бъде приятно, а и за нашата околност е голяма чест, защото няма болница и в градчето дори. Всеки ще помогне, с каквото може. Богатите с пари или с материал, бедните с работа или с превоз. Приеми това от нас, господин професоре, защото даваме кой каквото може от сърце. Къщата ще бъде малка, но в нея да векуваш и нас всички да лекуваш.

Вилчур беше толкова развълнуван, че не можа да удържи сълзите, които напираха в очите му, въпреки заключителното римувано посвещение. Познаваше тези хора отдавна и добре и все пак не допускаше, че са толкова благоразположени към него, че са способни на толкова голяма жертва. Прегърна един след друг Прокоп, Шуба, Балабун, Петрунис и всички останали.

— Никога няма да забравя това, добри хора — повтаряше той, без да крие, че е развълнуван.

Веднага започнаха да се съветват какъв да бъде планът на болницата. За да се ориентират по-добре, всички отидоха на хълма, където щеше да бъде построена. Строителството щеше да ръководи опитният дърводелец от Вицкуни Куркович, а общия надзор повериха на Шуба и на Прокоп Мелник.

Когато всички се разотидоха, Вилчур каза:

— Прокоп, ти наистина ми поднесе голяма изненада. Сега се сещам, че си пътувал из околността, за да убеждаваш хората да направят болница. Сигурно не ти е било лесно.

— Отначало, докато не обясних какво и как, наистина не беше лесно. Но по-късно, когато научиха, че някои са се съгласили, един обеща едно, друг — друго и станаха повече. Като започнем работата, сигурно още доста ще се обадят.

— А кога искате да почнете? — попита Вилчур.

— Няма за какво да отлагаме. Утре ще започнат да карат камъните за основите, значи и изкопа ще започнем утре.

Прокоп говореше с обичайния си тон и се стараеше да не показва гордостта, която изпитваше, след като беше реализирал своите намерения. Наистина в понеделник, от ранно утро, започнаха да прииждат коли с камъни, дойдоха и няколко души от Нескупа, няколко от Радолишки и трима литовци от Бервинти с лопати и кирки. Куркович със своя жълт метър, който стърчеше от кончова му, и с въже размерваше, пресмяташе и обозначаваше терена. Наистина от сутринта заръмя, но това не им попречи да работят.

Цялата воденица, всички бяха развълнувани от делото, което започваше. Хората, които идваха при лекаря за съвет, започнаха да помагат в строежа, доколкото силите им позволяваха. Хълмът, където работеха, беше само на неколкостотин крачки от воденицата и се виждаше като на длан. Затова когато Луця, която още нищо не знаеше, дойде от градчето, беше заинтригувана от тая нова гледка. Разбира се, през деня, докато приемаше пациентите, правеше дребни операции, превръзки и други, тя успя да разбере от професора за какво става дума само по някои откъслечни отговори. Вечерта обаче я заведе на строежа и всичко й обясни.

Беше развълнуван от това, което се предприемаше, оживен, почти ентусиазиран. С младежка енергия правеше планове за бъдещето.

— Това е само началото, госпожице. Само началото. Ще видите! Нашият пример ще бъде последван и на други места. Стотици лекари, осъдени на безделие в града, най-после ще разберат своята мисия и ще се посветят на скромната работа в дълбоката провинция, където населението е лишено почти напълно от лекарски надзор и където смъртността на децата достига вече застрашителни цифри.

Очарована, тя одобрително кимаше, а той продължаваше да говори: