Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Донке, е, какво?…

Нейното продължително мълчание изпълни сърцето му с горчивина и той заговори сякаш на себе си:

— Знам си аз, че не съм ти по вкуса… Аз съм прост селянин, а ти си образована госпожица. И от града… Ясно, по-приятно е да живееш в града. Който е вкусил от живота в града, не харесва селото… Макар че с професора например с точно обратното, а той не е кой да е. Човек разумен, опитен. Но ти си друго нещо, да, ще намериш по-добър от мен, и то не един. Насила хубост не става. Знаех си аз, знаех си, че няма да ме искаш.

Гласът му трепна и млъкна. След малко се обади, сякаш се примири:

— Какво пък, мислех си, не е грях да попитам.

Отново настъпи мълчание. От горния край на езерото до реката се разнесе първото жабешко крякане. Слънцето вече се беше скрило напълно. Откъм ливадите повя хлад.

Донка стана и каза тихо:

— Късно е вече. Време е да се прибираме.

След признанието на Васил я обзе кратка радост, а после я обхвана внезапна тъга. Разбра, че това момче, което толкова много й харесваше, никога не може да й стане мъж. Уплаши я дори мисълта, че старият Прокоп, щом разбере всичко това, ще й каже, че е неблагодарна. Той я е прибрал под покрива си, а тя за отплата завъртяла главата на сина му. Защото в края на краищата не можеше да крие от себе си, че още от начало правеше всичко, за да се хареса на Васил. А родителите му щяха да помислят, че го е правила, за да спипа богат мъж… Може и да е вярно това, което казваше Васил, че баща му не иска да се меси в избора на снахата, но сигурно никога няма да се съгласи снаха да бъде едно бедно сираче, бедната роднина, която беше прибрал по милост.

Бавно слизаше към лодката. Вече на самия бряг се обърна и видя Васил точно зад гърба си. Беше блед и тя никога не беше го виждала е толкова тъжно изражение на лицето.

Неочаквано за самата нея поривисто метна ръце на шията му и притисна устни в неговите. Почувствува как я прегръщат силно и все по-силно неговите ръце, как я вдигат нагоре така, че тя едва докосва с пръсти тревата.

Внезапен плисък на водата ги накара да се опомнят. Най-близката заложена тапа потъваше и се подаваше, на повърхността, развълнувана от бурните движения на риба, която беше глътнала въдицата.

— Трябва да е някоя голяма — каза Васил, но не се и помръдна от мястото си и не отслаби прегръдката.

— Хайде, пусни ме вече — обади се Донка тихо.

В отговор той я прегърна още по-силно и каза:

— Виждаш ли каква си ти. А аз вече мислех, че не ме обичаш и ми беше толкова тежко на сърцето.

— Обичам те, Василе, много те обичам, но каква полза от това за нас двамата?

Тон се засмя.

— Каква полза? Каква полза ли? Ще се вземем, ще станеш моя жена и никой друг на тоя свят няма да бъде по-добре от нас.

Тя тъжно поклати глава:

— Не, Василе. Не мога да ти бъда жена. Баща ти никога няма да се съгласи.

— Няма да се съгласи ли? Защо? Нали той сам е казал, че това е моя работа. Сам е казал на професора. Защо сега трябва да не се съгласява?

— Защото съм бедна.

— Е и какво от това? — възрази Васил, сега вече не толкова уверено. — Това, което имам, е достатъчно за нас двамата.

— Да, но твоите родители ще искат за теб жена със зестра.

— А аз никоя друга не искам — поривисто извика той. — Или ти, или никоя. Вече съм голям, не съм дете и имам право сам да си избера жена, каквато искам. Това е. А ако на баща ми не се харесва, нямам нужда от неговото благоволение. Здрав съм, силен съм, сам ще си изкарвам хляба. Светът не е малък, нали?…

— Какво говориш, Василе! — въздъхна Донка. — Ти самият знаеш, че нищо няма да направиш против волята на баща си.

Васил се навъси. Наистина неговото отношение към баща му се изграждаше на основата на пълно подчинение и макар че внезапният порив го накара да си помисли, че може да се разбунтува против баща си, знаеше, че няма да може да го направи, че ако се стигне дотам, все пак ще се подчини на неговата воля.

— Така или инак — каза той, — първо трябва да попитам, татко. Веднъж да каже на професора, че това е моя работа, а после да ми забранява да избера по сърце, не — това главата ми не го побира.

— Защото и наум не му е дошло, че можеш да избереш толкова бедна като мен. А колкото за питането, по-добре не питай.

— Че защо да не питам?

— Защото аз, нещастната, какво ще правя тогава? Твоят баща ще ме изгони от къщата, ще ме нарече неблагодарница, ще каже, че така му се отплащам за неговата добрина. Не, Василе, по-добре недей да питаш.

Връщаха се към къщи в мрачно настроение. Васил мълчаливо и бавно гребеше. Но той нито за миг не искаше да се примири като Донка. Наистина, ако кажеше на баща си за своето намерение да се ожени за Донка, можеше да предизвика неговия гняв и този гняв да се насочи именно към Донка. Васил не можеше да я излага на подобно нещо. Трябваше да се измисли такъв начин за уреждане на въпроса, че в никакъв случай Донка да не бъде застрашена. Начинът беше само един: преди да каже нещо конкретно на баща си, да подразбере какво е мнението му. В случая, разбира се, Васил не можеше да разчита на собствените си сили и пак реши да прибегне до помощта на професора.