— Прокоп, какво кроиш напоследък? Непрекъснато пътуваш и пътуваш, по цели дни те няма във воденицата. Всички направо се чудят.
Прокоп хитро погледна Вилчур и за да спечели време, започна много внимателно да си свива цигара. Бавно сипваше махорка на цигарена книжка, бавно и разстилаше равномерно с дебелите си пръсти, свиваше цигарата, лизна края на хартията, залепи я и я запали. Накрая се обади:
— Ами ей така, пътувам, за да погледам какво правят хората, как живеят. Какво от това, забранено ли е?
— Ясно е, че не е забранено, но внимавай да не би хората да си помислят нещо лошо.
— Че какво лошо може да си помислят?
— Кой знае. Ще се намерят и такива, които ще си помислят, че ходиш при някакво момиче.
Вилчур се засмя, но Прокоп се изплю, без да скрива своето огорчение.
— Пфу, не можеш да затвориш устата на хората. Не ми е сега до момичета. Пътник съм вече. Женските работи не са ми в ума.
— А ти може да търсиш момиче за някой друг? — лукаво попита Вилчур.
— И за кого да търся? Ти какво си мислиш — че съм изкуфял?
— Е, може да е за Васил.
Старият вдигна рамене.
— Какво, аз ли да търся вместо него? Да си търси сам. Той ще живее с нея, не аз.
— Правилно казваш, Прокоп. Но сега аз направо се чудя що за пътешествия правиш, какво подготвяш. Е, хайде признай.
Воденичарят го погледна изкосо и се усмихна.
— Много си любопитен, когато му дойде времето, ще разбереш. Всъщност става дума за това всичко да стане тайно от теб.
— От мен? — недоверчиво попита Вилчур.
— Ами от теб.
Не можа нито повече да изтръгне от Прокоп. Впрочем Вилчур не си и даде много труд, доволен от добрата за Васил новина, която му съобщи на другия ден сутринта. Не мислеше, че момчето ще я приеме толкова радостно. Очите на Васил блеснаха и той почервеня.
— Наистина ли татко каза, че не иска да се меси и че аз трябва сам да си търси жена?
— Наистина. Каза: „Няма аз да живея с нея, а той. Нека сам си я избере.“
Васил се замисли и поклати глава.
— Ето, мъдър е баща ми. Ненапразно е живял толкова години на тоя свят.
И от този момент той започна да изпитва към баща си не само още по-голямо уважение и още по-голяма привързаност, но и някакво ново чувство, искрено и дълбоко. Васил всъщност все още нямаше някакви конкретни планове за бъдещето си. Донка наистина му се бе харесала от пръв поглед и с всеки изминал ден все повече му харесваше. Но много амбициозен по природа, той се страхуваше да прави каквито и да било планове, поне дотогава, докато не бъде сигурен, че по пътя на тяхното изпълнение няма да се сблъска с решителната съпротива на баща си или с подигравките на Донка.
По държанието й той никак не можеше да отгатне как би се отнесла към него, ако започнеше явно да се върти около нея. Момичето беше весело, живо като малко кученце; когато един или друг младеж й казваше някаква шега или нещо ласкателно — с всички беше еднакво любезна, на всички еднакво мило се усмихваше. С нея човек никак не можеше да бъде сигурен. Много пъти въпросът дали някой от тези младежи не й се харесва, беше на езика му, но всеки път замълчаваше. Страхуваше се да не чуе отговор, който не искаше да чуе, страхуваше се да не би Донка да е оставила в града някакво момче, за което си мисли. И точно затова той не можеше да стигне до едно вътрешно решение. Дори ясно да си каже: нито една не ми се харесва толкова, колкото нея и нито една не искам толкова много за жена. Имаше и други съмнения: дали такова интелигентно и образовано момиче от града, почти госпожица, ще пожелае да се ожени за такова просто селско момче, което не е ходило по градовете и не знае как да се държи. От вниманието на Васил не убягна фактът, че преди няколко седмици, когато селският писар Латошик мина край воденицата и се отби, тя сложи копринена забрадка на главата си и разговаря с него по друг начин и повече се смееше; Латошик пък уж се беше отбил за малко, а остана чак до залез-слънце.
Тогава на Васил му хрумна да изсипе отгоре през отвора с капака чувал трици върху главата на Латошик, който седеше с Донка на пезула до воденицата. Все пак не го направи, въпреки че после можеше да обясни, че го е направил, без да иска. Не го направи, защото сърцето му се сви, когато предположи: „Ами ако, ако харесва Латошик?“ Тогава и десет чувала, дори и дебела тояга нямаше да помогнат. Господин Латошик, макар и скромен чиновник, беше завършил училище, умееше добре да се изразява и в празник, и в делник ходеше с яка и връзка, а и на парфюм ухаеше.
Читать дальше