Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

След като Латошик си отиде, Васил внимателно наблюдаваше Донка, мъчеше се да разбере дали, след като беше ухажвана от такъв елегантен кавалер, ще промени отношението си към него. Но Донка с нищо не се промени. Само свали копринената забрадка от главата си.

За пръв път в живота на Васил женската природа му се стори пълна с дълбоки тайни и засади.

Но нищо не можеше да се направи. От друга страна, Васил си даваше сметка за своите собствени качества. Знаеше, че не една девойка от околността с готовност би се оженила за него, и то не само защото щеше да наследи от баща си воденицата, цялото стопанство и, както всички казваха, много спестени пари, но и защото имаха за него много добро мнение. Не тичаше по фусти, нито по кръчмите, познаваше работата си, ходеше чисто облечен, беше строен, минаваше за хубав и никой все още не беше казвал за него, че е нескопосан или глупав.

Затова, като разсъждаваше, той имаше предвид и своите предимства, а не само недостатъците си. И сега, когато разбра от Вилчур, че баща му няма никакви конкретни намерения за неговото бъдеще и че не смята да си избира снахата, усети, че позициите му са много по-силни. В резултат на това чувство стигна до непреклонното убеждение, че не може да живее без тази именно девойка. През целия ден, докато работеше, съставяше в главата си план как да пристъпи към Донка, как да започне разговора, какво да й каже. Вечерта, когато вече се беше преоблякъл, целият план беше съставен и щом се озоваха с Донка пред къщата, той сякаш случайно й предложи:

— Приготвил съм въдиците за риболов. Ще дойдеш ли с мен да ги поставим с лодката на горния край на езерата?

Докато говореше, не гледаше в очите й, сякаш се страхуваше, че в погледа му тя ще прочете колко необикновено е това привидно обичайно предложение. Донка обаче явно нищо не подозираше, защото веднага се съгласи.

— Ей сега — каза тя. — Ще взема само старите обувки.

— Ама побързай — викна подире й, — защото най-добре се залагат на залез.

— Добре, добре — обади се тя вече от пруста. — Чакай минутка.

— Отивам при лодката, ще изгреба водата — провикна се Васил.

Искаше да спечели време и тръгна към езерото. Лодката наистина малко пропускаше и трябваше с черпака да изгребе водата от дъното, после да я спусне към брега, да сложи на носа й въдиците и стръвта много внимателно, че да не се заплетат вървите и куките. Едва свърши всичко това и Донка дойде. В розовата си басмена рокля на червени цветчета, богато набрана в талията, с бяла якичка, закопчана под шията, тя изглеждаше толкова хубава, че Васил предпочиташе изобщо да не я гледа.

„Всичко се обърка в главата ми — помисли си той — и нищо умно няма да кажа.“

Лодката бързо се плъзна по пясъка — веслата потънаха във водата. Над гората висеше големият червен диск на слънцето, докосвайки с края си короните на най-високите дървета. По леко набраздената повърхност на езерото пурпурни пръски бележеха слънчевия път върху фона на бледозеленото отражение на небето.

— Сигурно ще кълве — обади се Васил при третия или четвъртия удар на веслата.

— Какво казваш? — сепна се тя.

— Казвам, че рибата ще кълве добре. Такова е времето. Миналата година хванах щука. Такава една — цял метър.

— А много ли ги има тук?

— Сигурно не са малко. Рибата е много, затова и щуките са много.

Разговорът секна. Васил трескаво търсеше тема. Накрая се обади:

— На Шимон от Кожитки кравата умряла днес. Хубава крава беше. И умря.

— А защо? — доста безразлично попита Донка.

— Кой знае. Трябва да е изяла нещо, дето не трябва.

Отново се възцари мълчание. Този път обаче на Васил нищо не му дойде наум и той започна да тананика под носа си някаква песен. Така стигнаха до отсрещния бряг. Тук корените на елите като объркани черни въжета потъваха във водата. Брегът се спускаше стръмно и недалече от него започваше вече дълбокото. Васил грижливо и ловко прикрепяше към дългото въже отделните въдици, после започна внимателно да ги пуска една след друга във водата. Краят на въжето стегна за якия корен, направи голям възел и работата приключи. Изтри ръце, огледа се и каза:

— Да бяхме поседнали на брега, а? Времето е толкова хубаво и цветята миришат…

— Ами да поседнем — каза весело тя. — Можем да видим коя как кълве.

Привързаха лодката и излязоха на брега. Между елите растеше гъста висока трева. На тая страна на езерото не караха нито добитък, нито свини, нито коне за през нощта. Седнаха един до друг и тъкмо Васил си блъскаше главата как да започне, когато Донка попита: