Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Вилчур поклати глава.

— Може да се лъжеш, приятелю.

— Мога, но предпочитам да не се лъжа.

— Невинаги човек не притежава онова, което не изразява или пък не умее да изрази. Не всеки може да конкретизира с думи своите мисли, чувства или възприятия.

Йемьол вдигна рамене.

— Ако се опрем на твоята хипотеза, можем да приемем, че троскотът, охлювът или зелката изпитват нечувано вълнение и са зашеметени от наслада, когато слушат концерта e-moll от Шопен. Не, darling. Извинявай, но не мога да приема твоята концепция. Позволи ми и занапред да се опирам на онова, което мога емпирично да проверя. Ако забия бодил на няколко сантиметра в най-меката част на тялото на някого, а този някой не издава, че е забелязал нито с глас, нито е израз на лицето, аз ще продължавам да твърдя, че той не е забелязал това. Ако на някого кажа на чист английски език: „Vous etes, mon cher, le plus representable cretin au monde“ [64] Вие, драги, сте най-представителният кретен в света (фр.). — Б.пр. , а той ми отговаря, че няма кибрит, аз ще се убедя, че не познава италианския език. Не мога да проверя по друг начин. Защо, мама му стара, трябва да търся друг начин? Ако един такъв селяндур излиза сутрин от къщата си и вижда пурпура на изгряващото слънце, драперията на падналата мъгла, леко развълнуваните житни поля и вместо да зине от възхищение, извика: „Прасетата пак са ровили в лука и са го направили на нищо!“, то прости ми, графе, но аз не виждам никакви доказателства, че той е забелязал изгрева на слънцето. Някакъв си тип от античния свят е казал, че човек е толкова пъти човек, колкото езици знае. Аз бих променил това: „Колкото по-голяма е способността на човека да забелязва явленията, толкова повече той е човек.“ Естествено само в такива случаи, когато наблюдението е основа за размисъл. Замисли се по тоя въпрос, dottore, и ще видиш, че съм прав.

По-нататъшните заключения на Йемьол бяха прекъснати от Васил, който се върна и донесе обещаната бутилка. От този миг цялото внимание на Йемьол се концентрира върху нея и той дори започна да подканя Вилчур вече да върви да огледа мащерката.

— Аз сам ще подредя останалото — уверяваше го той.

Когато Вилчур и Васил се озоваха на пътечката, която следваше брега на езерото, професорът запита:

— Е, за какво става дума?… С баща си ли имаш неприятности?

— Неприятности или приятни неща — каза Васил, като помисли малко, — защото още не знам със сигурност. Но татко напоследък нещо таи в себе си, мълчи и непрекъснато пътува.

— И какво от това?

— Ами точно това, че не знам — колебливо измърмори Васил.

— А защо се тревожиш? Пътува, има си работа и толкова.

Васил дълго мълча, като дъвчеше стрък трева.

— Може да е негова работа — обади се накрая той, — а може и да е моя. Татко още през великите пости спомена, че ми е време вече да се женя.

Вилчур се засмя.

— А ти не искаш ли?

— Защо да не искам. Ясно е, че като му дойде времето, всеки трябва да се ожени. Ама не така.

— Ами как? — попита Вилчур, който се забавляваше с прозрачната дипломация на Васил.

— Е, не така — баща ми да търси. Баща ми ще гледа да е богата и работна.

— А ти би искал да е бедна и да не е работна, така ли?

— А защо и за какво да работи? Малко ли жени има вкъщи? Като ядат хляб — да работят. А дали е бедна, или богата, какво ме интересува. Парите се печелят.

Професорът се наведе над склона на рова, гъсто обсипан с дребни виолетови цветчета.

— О, как само е цъфнала… Колко много има тук. Е, значи какво, какво мога да те посъветвам, как да ти помогна?

— Да беше поговорил с татко. Да ме остави на мира… Защото после, когато се заинати, няма начин да се оправим. А ако сега поговориш с него, може и да ме остави. Ще каже: „Няма да се бъркам, избери си сам по сърце…“

Имаше толкова много мащерка, че Вилчур приседна и започна с шепи да я къса и да я слага в кошницата.

— Е, добре — отговори той, след като размисли. — Ще поговоря с Прокоп. Ти сам знаеш, че ти желая доброто. Разбира се, всеки сам трябва да избере жена си — да му е по сърце. Прав си, че парите не носят щастие. Прав си… Ще поговоря с Прокоп.

Още същата вечер се удаде случай да изпълни обещанието си. Воденичарят, както правеше често, дойде в пристройката на приказки. Наистина разговорите се състояха главно в това, че както Вилчур, така и Прокоп мълчаха, а сред мълчанието от време на време се чуваше някаква забележка или новина — какво се е случило през деня, за хората, за различни работи в околността.

По едно време Вилчур попита: