Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Професорът се засмя.

— Бъдете напълно спокойна, госпожице Канска. Една бутилка не е опасна и няма да доведе до никакви последствия.

— За него, може би, но не и за другите.

— Изключено — гарантирам ви, че е напълно трезв.

Тя се замисли и каза:

— И това не ме успокоява. Изобщо имам впечатлението, че постъпихме много лекомислено, като го взехме със себе си. Не твърдя, че поначало е лош човек, допускам дори, че някъде дълбоко в него тлеят някакви забравени искрици чувства, но нали той самият цинично признава, че „чужда собственост е тази собственост, която все още не сме успели да присвоим“. Един господ знае какво може да направи тук. Може в началото да навреди на доброто ни име.

— Не споделям вашите опасения — като помисли малко, отговори Вилчур. — Йемьол не е човек, който краде по призвание или по навик. Той посяга към чуждото, когато не може да задоволи потребностите си. А сама ще признаете, че неговите нужди са много малки. Облича се как да е, храни се с каквото и да е. Е, и тая водка, единственият разкош… А дали можем да наречем това разкош? Задавам си въпроса дали това не е за него необходимост, така както насъщният. Повярвайте ми, госпожице, че съзнанието понякога е най-голямата инквизиция. Особено когато човек престане да си вярва, когато се изпълни със самопрезрение и отвращение, когато цинизмът като кофа със смет иска да затрупа всичко благородно, което е останало у него, но което той самият смята за напълно безполезно. Скъпа госпожице, възможно е със своето поведение Йемьол да ни създава грижи тук, но моля ви помислете какво би станало с него, ако го бяхме оставили на произвола на съдбата…

Поклати глава и добави:

— Клета, изтерзана душа. Дано се възроди тук — в атмосферата на добро и на простота. Болна душа, а ние нали сме лекари!

Луця със съмнение повдигна вежди.

— Само че тоя път пациентът е неизлечимо болен.

Той я хвана под ръка.

— И въпреки това… Нима бихте престанали да се грижите за един безнадеждно болен?

Тя не отговори, но този разговор й разкри нова страна в душата на професора. Сега разбра, че нищо не е в състояние да попречи на този човек да следва своето призвание, за което имаше много по-широко и по-задълбочено виждане, отколкото тя някога можеше да си представи.

Впрочем грижите за Йемьол, за щастие, отначало се оказаха дребна работа. По-голямата си част от времето той наистина прекарваше в градската кръчма, но тъй като по природа беше човек спокоен, лишен от инстинкти на скандалджия, не предизвикваше никакви разправии. А що се отнася до относителната му почтеност, предвижданията на професора също се потвърдиха. На никого нищо не изчезна по простата причина, че на Йемьол не му липсваха пари за неговите скромни разходи. Когато тръгваше за кръчмата, той се обръщаше безцеремонно към Вилчур с най-естествения тон, който можеше да съществува:

— Отпусни ми, владетелю, две-три злоти за напояване. И само недей да си мислиш, че ползвам при теб неограничен кредит, без да държа сметка. Точно отбелязвам всяко вливане, а в петък изчислявам… Ако след това изхвърлям листа през прозореца, то е само защото не притежавам знания по счетоводство на най-високо равнище. Във всеки случай можеш да разчиташ на едно — че ще те определя за мой единствен наследник.

А когато Вилчур се смееше, Йемьол добавяше:

— Недей да се смееш, архипастирю. Не забравяй: Rira bien qui rira par derriere [59] Най-добре се сме този, който се смее последен (фр.). — Индивидуален вариант на известната френска поговорка Rira Men qui rira le dernier. — Б.пр. . Твърде е възможно да ти се струва, че моите красиви дрехи и шапката ми не са много ценни предмети по съвременната икономическа скала. Аз притежавам обаче и моето божествено тяло, което можеш да използуваш по най-различен начин. Всеки касапин ще ти даде за мен значителна сумичка. Помисли си само: колбас, поначало обогатен с алкохол. Можеш също да наредиш да ме балсамират и да ме изложат в някоя галерия като последно авторско копие на статуя на Аполон или пък лично да ме използуваш, да ме нарежеш със скалпела на дребни парченца и да потърсиш сред тях душата или някакви други такива благородни газове, в чието съществуване вярваш свято, твърдо и глупаво.

— И ти вярваш в нея — снизходително се усмихна Вилчур. — Ако не вярваше в благородните газове, нямаше да изпитваш такава носталгия към неблагородните изпарения на алкохола. Това е съвсем ясно.

— Какви ги приказваш, amigo — каза Йемьол, като се стараеше да скрие своето раздразнение. Не можеше да понася някой да подозира, че пие по някакви други съображения, а не от любов към алкохола. — Primo, алкохолът е един от най-благородните газове.