Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Скоро ще имаш грижи покрай дъщерята, ще трябва нея да жениш.

— Не ща да се женя — решително възрази Наталка.

— Ама че глупачка — убедено каза старата воденичарка.

Погледът на Вилчур се задържа върху лицето на Донка, после се премести върху Васил и отново се върна на Донка:

— А ти, Василе, както виждам, помислил си за себе си?

Васил почервеня и не можа нищо да отговори. Донка се усмихна, а Прокоп сметна за необходимо да поясни:

— Тя е моя далечна роднина. Донка Соленювна. Остана сираче в града и аз я взех. Живее с нас. Учи Наталка…

Той млъкна за малко и добави:

— Защото е образована.

— Образована? — учтиво запита Вилчур.

— Ами, моля ви се, господине — свободно отговори момичето. — Завършила съм само прогимназия. Две години съм била в гимназията. Учех, докато татко беше жив, а после ясно е… нямах пари…

— Така е. Без пари няма наука — обади се Виталис, сякаш казваше сентенция.

— А какво става в околността? Какво ново?

Сега Прокоп започна да изрежда подред кой е умрял, кой се е оженил, кой е емигрирал.

— А дъщерята на лесничея още ли е жива? — заинтересува се Вилчур.

— Жива е, по това ако е живот. По-добре беше вече да е умряла, толкова грижи създава на родителите си, лежи и стене. Станала е кожа и кости.

— Ами доктор Павлицки в Радолишки ли живее?

— Ами къде другаде, само че сега повече му върви. Ожени се, чифлик получи — на жена му зестра. Не какъвто и да е чифлик — над хиляда декара. Само кравите са осемдесет. Земята не е хубава, песъчлива е, но ливадите са чудо. А и гората не е малко. Към триста декара ще да е.

— А може и четиристотин — поправи го Васил.

— Като казвам триста, значи триста — разсърди се Прокоп. — Мигар от Черния камък до Брода има четиристотин! Изкуфял ли си, или какво? Къщата в Радолишки, дето живееше, я стегна, покри я с ламарина. Сега живее като господар. Със своя кола посещава болните.

— Но жена му е най-малко десет години по-стара от него — презрително сви устни Зоня.

— Какво като е по-стара? — ядоса се жената на Прокоп. — Господарска щерка, порядъчна, не е някаква си хаймана, която се шляе по вечеринки, а не си гледа работата.

Зоня сложи ръце на хълбоците си и се обади войнствено:

— А кой се шляе по вечеринки?

— Ами ти! — изкрещя старата.

— Аз? Аз? Един път на годината ходя в училището.

— Не е вярно!

— Тихо, жени! — смъмри ги Прокоп наистина ядосан. — Намериха време за своите женски разправии. Хайде на работа! Какво сте застанали тук? Виж ти как са зинали. Пфу!

Намесата на Прокоп подействува светкавично. Жените като под команда поеха всекидневните си задължения. Старият воденичар знаеше как да налага дисциплина в дома си, а авторитетът му с годините не беше отслабнал.

Освен него при Вилчур останаха само Васил и Донка. Прокоп разбра с известно недоволство, че с Вилчур е дошъл още един човек, и то човек без професия. Примири се с това, защото не можеше да не се примири. Решиха, че Вилчур и Йемьол ще живеят в пристройката, докато подготвят таванската стаичка за Йемьол. През зимата наистина не можеше да се живее. През лятото обаче понякога там спеше дори Васил.

После всички заедно огледаха пристройката и решиха какви поправки се налага да бъдат направени, при това Вилчур държеше на своето — сам да покрие всички разноски. Така беше по-удобно за него и заради това, че той не искаше да се притеснява, когато прави различни подобрения. Желаеше да се измажат стаите и алковът, да се боядиса подът, а в пруста да се постави под, да се отвори прозорец и да се сложат пейки за пациентите, които щяха да идват, нещо като импровизирана чакалня.

Докато привърши ремонтът, Вилчур щеше да остане в радолишката странноприемница. Прокоп реши да се заеме лично с пристройката, твърдейки, че никой няма да огледа всичко, няма да намери по-добри майстори. Не можеше да се отрече, че има право. Междувременно пристигането на професор Вилчур в Радолишки беше сензацията на деня, която вече се беше пръснала навсякъде. Не се говореше за нищо друго, губеха се в догадки какво го води тук. Едни казваха, че е дошъл по тези места, за да откупи за дъщеря си Людвиково, което младият господин Чински беше продал след смъртта на родителите си. Други бяха на мнение, че иска да купи имот в околността, само че не за дъщеря си, а за себе си и да се ожени за госпожицата, с която е дошъл. Трети пък уверяваха, че професорът ще извади тленните останки на своята жена от радолишкото гробище, за да ги пренесе във Варшава, а други — че ще поставя паметник на гроба й. Намериха се и толкова добре информирани, които със собствените си очи бяха видели този паметник на людвиковската гара.