Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

В резултат на всичките тези приказки в градчето настъпи необикновено раздвижване, защото всеки, който имаше малко време, не можеше да се сдържи да не изтича в странноприемницата, за да разбере от собственика малкото подробности, които той знаеше за професора. А те наистина не бяха много. Пристигнали късно през нощта и още спят — всички, с изключение на професора, който станал на разсъмване и тръгнал пеша за воденицата на Прокоп Мелник. Впрочем завръщането на Вилчур наелектризира градчето още преди обед. Всички забелязаха, че беше много застарял. Вървеше бавно и усмихнато се оглеждаше, като поздравяваше познатите, а те бяха много, защото от времето на просто знахарство познаваше почти всички. Все пак никой не се осмели да го спре и заговори. Професорът стигна до площада, спря пред магазинчето на Шкопкова и влезе.

Вълнение стисна сърцето му, когато видя старите стени, отрупаните с най-различни стоки лавици, на които за декорация наивно бяха подредени табакери за свиване на цигари и пакети тютюн, моливи, несесери за писане, тетрадки, хартия за писане, ваденки, претенциозни бибелота за бюро, свитъци поизбеляла фина цветна хартия — всичко това, което Мариша някога беше подреждала, продавала, докосвала с ръце. Тезгяхът беше малко разкривен, до малката печка — парапетът на стълбата, която водеше към мазето.

Зад тезгяха седеше младо дебело момиче с белязано от едра шарка лице, но сините му очи гледаха приветливо.

Като го видя да влиза, то скочи, веднага се беше досетило кой е.

— Какво обичате, господин професоре?

Той я погледна учудено.

— Откъде ме познавате?

Тя се усмихна.

— Тукашните всички ги познавам, така че щом като пристигне някой нов, веднага се знае кой е.

— И вие знаете кой съм?

— Разбира се, че знам. Всички вече знаят, че сте пристигнали, господин професоре. От сутринта. Госпожа Шкопкова казва, че сте дошли да летувате в стопанството в Жельона, но аз знам, че не е вярно.

Това развесели Вилчур.

— Откъде знаете? — запита усмихнато.

— Ами, защото носите страшно много багаж със себе си, господин професоре. Не се вземат толкова неща за летуване.

— Трябва да станете детектив. Ами госпожа Шкопкова какво прави?

— Все същата си е. Малко боледува. Оплаква се, че няма оборот, че децата са невъзпитани, но е добра. Да ида ли да я извикам?

Не стана нужда да я търси. Всички новини обикаляха това градче от край до край с бързината на безжичен телеграф. Затова миг след като Вилчур влезе в магазина, алармираха Шкопкова и тя в бърз тръс се носеше през площада, без да обръща внимание на своята астма, за да поздрави професора. За нея беше голяма чест, че такъв човек я е удостоил с посещение — нея първа от цялото градче Радолишки. Това щеше да бъде повод тя самата да се гордее и да буди завист в продължение на няколко месеца. Госпожа Шкопкова и без това имаше право да се смята за по-близка на професора от всички останали в градчето. Първо, защото неговата дъщеря беше няколко години под нейна опека, второ, защото преди две години госпожа Шкопкова бе ходила до Варшава и там лично се беше виждала с професора.

И сега тя го поздрави трогателно — с излияния, като питаше преди всичко за дъщеря му.

Професорът леко помръкна, но се овладя и каза:

— Ами какво. Щастлива е. Живеят в Америка, той печели много пари. Весело си живеят и това им стига.

— А не се ли каните да ги посетите?

— Не… Пътят е дълъг, а аз съм вече стар…

— За каква старост говорите — прекъсна го от куртоазия госпожа Шкопкова.

— Във всеки случай — продължаваше професорът — имаме различни интереси. Не ми се иска да ги притеснявам с присъствието си. Старите не трябва да се натрапват на младите. А вие, госпожо, как сте?

Шкопкова започна надълго и нашироко да му разказва за себе си, за децата си, за отношенията в градчето, за това, че се е сменил свещеникът, че някой се съдил с някого и така нататък.

Когато разбра от Вилчур, че има намерение да се засели завинаги във воденицата, не можеше да повярва на ушите си и от този миг нетърпеливо гледаше към вратата, за да излезе колкото може по-бързо и да сподели тази сензационна новина с колкото може повече хора.

Когато Вилчур се върна в странноприемницата, завари Луця разтревожена. Оказа се, че Йемьол, щом се събудил, наредил да му дадат една бутилка водка, която веднага изпразнил и после излязъл из градчето.

— Страхувам се — каза тя — да не би като е пиян, да направи тук някакъв скандал.