Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

И той започна да изрежда своите стари аргументи. Много пъти разговаряха така, отивайки към воденицата, където ремонтът вече привършваше. Във воденицата, както можеше да се очаква, гледаха Йемьол подозрително и с недобро чувство, а неговият начин да се изразява изпълваше всички — като се започне от Прокоп и се свърши с Донка — с тревога.

— Слуша го човек, слуша го, дявол да го вземе. Уж говори човешки, а нищо не можеш да разбереш, ако ще да се пукнеш. Такива хора в живота си не сме виждали — формулира Зоня мнението на всички във воденицата.

Затова пък Луця веднага спечели всеобщите симпатии. Свежата й младост и нейната непосредственост в отношенията с хората будеха доверие. Дори Зоня, която отначало предполагаше, че лекарката е нейна съперница за съпруга на Вилчур, се успокои, когато я видя. Разликата във възрастта между професора и нея според Зоня беше достатъчна гаранция за сигурност. Благодарение на старанията на стария Прокоп ремонтът на пристройката бързо завърши и Вилчур заедно с Йемьол се пренесоха във воденицата. Луця временно остана в градчето.

Нае стая у госпожа Шкопкова, която сама й бе предложила това. Всяка сутрин отиваше във воденицата и се връщаше чак вечерта.

Новината, че е пристигнал „знахарят“, бързо се пръсна из цялата околност, в общината и областта. Пред воденицата на Прокоп Мелник отново започнаха да се трупат каруци с болни от близки и по-далечни краища. Славата на Вилчур през годините на неговото отсъствие не само, че не беше намаляла, но беше нараснала още повече, а историята на живота му се превърна в нещо като местна легенда, изпъстрена с най-фантастични допълнения. Сега вече му приписваха не само способности на чудотворец, но виждаха в него тайнствен посланик на извънземни сили. Затова завръщането му бе посрещнато с почти религиозен ентусиазъм. Селяните, независимо от вероизповеданието, когато влизаха в двора на мелницата, сваляха шапка и нито един от тях не се осмеляваше да извика или дори да говори високо. Започваха да приемат болни в зори и с малки почивки продължаваха до залез-слънце.

След няколко седмици Вилчур се убеди, че запасите на малката му аптека твърде бързо се изчерпват и че има нужда от много сериозни попълнения. Купуването на нови лекарства наложи да се направят големи разходи. Това бе реалната действителност, която накара Вилчур да разбере, че парите му в никакъв случай няма да стигнат за построяването и обзавеждането на една, макар и съвсем малка болница.

— Знаете ли — каза той един ден на Луця, — че май нищо няма да излезе от нашата болница и вие ще бъдете принудена да живеете в Радолишки за постоянно, защото тук няма място.

— Не се оплаквам, че живея у тая почтена жена — спокойно отговори Луця. — А колкото за това дали има място тук… Щеше да се намери място за мен, ако тия, които живеят във воденицата, бяха малко по-гостоприемни.

Професорът се възмути.

— Какво пък говорите сега. Те могат да бъдат образец на гостоприемство.

Тя се засмя.

— Ах, аз не говоря за тях.

Вилчур все още не разбираше.

— Не за тях ли? За кого тогава?

— Не говоря за старите обитатели на воденицата, а за новите — погледна го тя в очите.

Вилчур разбра и смутено отвърна глава. И за да избегне колкото може повече този деликатен въпрос, заговори:

— Знаете ли, аз не предвиждах, че ще има чак толкова голям наплив от пациенти и такива разходи за лекарства. Някои от тях за съжаление са много скъпи. Ето, и аз съм принуден сега да се простя, разбира се, с надеждата да построя болница…

Той искрено се безпокоеше, тъй като наистина често докарваха болни, които трябваше да задържи за няколко дена преди или след операцията. За щастие тази година лятото беше топло и пациентите можеха да нощуват под открито небе в разпрегнатите коли или в плевнята.

Една вечер Прокоп, като се връщаше от града заедно с Луця, я попита:

— Защо професорът е толкова тъжен напоследък?

— Печален е, защото нямаме достатъчно пари, за да построим болница — поясни Луця.

Прокоп се учуди.

— Така ли? А хората говореха, че той е богат.

— Беше богат, но не държеше на богатството. Една част раздаде, друга му взеха и не остана много.

Прокоп не отговори нищо и се замисли дълбоко. През следващите няколко дни беше мълчалив, накрая нареди Виталис да впрегне кобилата в бричката и без никому нищо да каже, замина. Върна се чак вечерта, но на следния ден се повтори същото. Всички във воденицата бяха заинтригувани от неговото държание. Правеха се разни догадки, но никой не се осмели да го запита направо, а той самият не бързаше да дава обяснения.