Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Предводителството й би било непоносимо за всички, но никой не й обръщаше никакво внимание. Зоня и Олга и без нея си знаеха, че още на разсъмване трябва да разпалят печката и да сложат огромното издуто гърне на огъня, за да се подгрее вчерашното вкусно зеле, чудесно гарнирано с бекон, че трябва да наредят масата, да сложат съдовете, да донесат хляба от килера. Наталка и без да я подканват, тичаше още сънена към обора, за да изкара Бялошка и Ларуниха на паша, да пусне гъските и патиците на водопой, да насече бурени и картофи в голямото корито до обора за свините и прасетата, които квичаха. Васил отваряше и пускаше в движение воденицата, а ако на двора още нямаше коли с ново зърно, излизаше с такъв израз на лицето, сякаш искаше с око на стопанин да огледа двора, въртеше се около един прозорец, който отдалече се отличаваше от другите прозорци на къщата. И как нямаше да се отличава. Беше плътно заслонен с перденца от бяла чистичка басма, прелестно украсена с ленти червена и синя разтегателна хартия, закопчана в средата с две много красиви кокарди.

Това беше единият от прозорците на празничната стая или по-скоро на тази нейна част, която се наричаше „зад преградата“ От три месеца там живееше Донка Соленювна, далечна, на шурея шуролинката, роднина на Прокоп и семейството му. Далечна, а всъщност близка.

Във воденицата не я приеха веднага добре. Отначало старият Прокоп на няколко пъти трябваше сериозно да нахока жените, а веднъж даже ръгна здравата Олга, когато тя беше подала чинията така, че половината от граховата супа се изля върху коленете на натрапилата се чуждинка от града, както я наричаше Олга. Старият Прокоп имаше своите основания да доведе в дома си тая тунеядка. Изглежда, някога той беше се отнесъл към родния си брат и към семейството му така, че беше ги довел до просешка тояга, за което и до ден-днешен, след толкова години, често говореха в околностите на Радолишки, като упрекваха Мелник в алчност, неуслужливост и безразличие към роднините си, изпаднали в нещастие и бедност. Трудно можеше да се каже как точно е било някога, но минаваха години и заедно с тях някакви нови мисли се зародиха в побелялата глава на Прокоп, а в сърцето му се обаждаха някакви нови чувства. Затова, когато узна, че далече във Вилно беше починал някакъв негов далечен роднина, Теофил Солен, и беше оставил младата си дъщеря на произвола на съдбата, поразмисли и реши да я вземе при себе си.

Без да казва нищо на никого, той стегна един вързоп и тръгна за Вилно. Като видя момичето, у него се надигна жалост, въпреки че не я показа. То беше младо, едва на осемнайсет години, слабовато, бледо, с болни гърди. Затова и Донка не беше успяла да намери някаква работа, макар че беше доста образована — беше завършила прогимназия с награда и беше учила още две години в гимназия. Нейният баща беше работил като прислужник у един велможа, докато не го хвана охтиката и не умря. Такова, охтичаво, беше това семейство. Тогава старият Прокоп си помисли да поохрани момичето във воденицата, за да закрепне, че от него и полза можеше да има, да научи Наталка на това-онова. Тогава може би си правеше и някакви други планове, но за тях и той самият не искаше да мисли.

И тогава Донка дойде във воденицата — боязлива и навикана; тя сякаш се страхуваше от всички, като се започне от голямото куче Рабчик и се свърши с дядо й, защото Прокоп й беше казал да го нарича така. Минаваха обаче седмици и момичето се променяше пред очите им. Понапълня, развиваше се, черните й очи изгубиха своя замъглен и покорен поглед и все по-често изпускаха живи искри. Бузите й заруменяха, а гъстите й кестеняви коси като че ли повече се сгъстиха и станаха лъскави като косъма на кон, отначало гладувал, но после старателно охранен, без да се жали овесът.

На същата тази Донка, която в началото бяха приели надменно и пренебрежително, сега никой нищо не отказваше. Спеше повече от всички, ставаше чак за закуска, никой нищо не я караше да прави. Когато сама пожелаеше, шиеше едно-друго за Наталка, за Зоня или Олга, понякога переше дребни неща, замесваше тесто или помагаше в разтребването. Тя имаше само една постоянна работа: учеше Наталка. Но и това не беше кой знае какво. И така, нейното присъствие във воденицата не тежеше никому, а на Васил то беше особено приятно, макар че много-много не се хвалеше с това. Поради своята младост той, разбира се, копнееше за компания, а някак си все така ставаше, че тъкмо компания нямаше. Госпожиците от градчето виреха нос и не искаха да ходят със сина на воденичаря, защото макар и заможен, не беше ходил на училище. От друга страна, той гледаше неохотно на момичетата от съседните села. Много прости бяха за него. Донка пък, макар и госпожица от голям град, възпитана и образована, не само че не го пренебрегваше и не му показваше превъзходството си, но се отнасяше с Васил като с равен. С удоволствие слушаше песните му, с радост ходеше на риба с него, а и самата тя му казваше толкова красиви стихове, че след това понякога той дълго не можеше да заспи, защото мислеше за съдбата на пан Тадеуш, на графа и на Зошя [57] Герои на прочутата поема на А. Мицкевич „Пан Тадеуш“ — Б.пр. .