Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Кондукторът огледа неспокойно присъствуващите и се обади с вече малко несигурен тон:

— На мен ми е все едно. Моля, бъдете любезен, покажете си билета.

— Ха-ха-ха — засмя се Йемьол. — Значи наистина лелееш в душата си сладката илюзия, че мога да притежавам нещо подобно?

— Аз не съм дошъл тук да се шегувам — ядоса се кондукторът — и не ми говорете на „ти“, защото не съм изял чувал сол с вас. Моля, покажете си билета или ще ви сваля на следващата гара.

— Няма да успееш толкова лесно, carissime, тъй като правилникът, който си принуден робски да спазваш, казва, че пътник, неуспял да си купи билет, може да уреди това във влака, като доплати незначителна сума. Аз съм именно такъв пътник.

Като каза това, той придаде на лицето си презрителен израз и извади от джоба си дебелия портфейл на Вилчур, взе от пачката една банкнота и я даде на кондуктора.

Богатото съдържание на портфейла смути кондуктора. За него това беше голяма изненада, тъй като още с влизането си в купето опитният му поглед беше квалифицирал пътника с бомбенцето като скитник без пукната пара. Сега му дойде наум, че той може би е някакъв чудак.

— И вие ли пътувате за Людвиково — запита той делово.

— За Людвиково — полюбопитства Йемьол. — Да, драги, възхищавам се на твоята интуиция. Наистина пътувам за Людвиково Затова пък ще ти бъда благодарен, о, Архимед, ако ми кажеш за какъв дявол отивам там.

Кондукторът му подаде билет и сви рамене.

— Наистина вие ми говорите толкова странно.

Когато той се оттегли, Йемьол въздъхна:

— Е, виждаш ли, генерале, ти ми плати билета до някакъв си пършив Людвиково без сам да знаеш. А ето приеми от мен този подарък за отплата.

Като каза това, той подаде на Вилчур собствения му портфейл.

— Но… но това е моят портфейл — учуди се професорът.

— Да — призна Йемьол, — и благодарение на това именно обстоятелство не стана мой. Ах, фараоне, лъвското ми сърце има слабост към теб. Е, от мен да мине. Щедро ти връщам този угоен предмет, придобит поради натрупването на значителен опит и с известна сръчност на пръстите. А за в бъдеще те съветвам о, Мидас, да не закачваш палтото си до самата врата на купето.

Цялата тази случка очевидно смути Вилчур, но Луця гледаше Йемьол с нескривана тревога. Без да обръща внимание, Йемьол продължи да дава наставления. По едно време той запита:

— И вие ли, уважаеми, пътувате за въпросното Людвиково.

— Да — потвърди Луця.

— В такъв случай моля да ме предупредите, когато наближи тази гара, защото трябва да наредя на моята прислуга да прибере многобройните ми куфари.

— Имате доста време — каза Луця. — Още около дванадесет часа.

— А, така ли? Значи това е някъде близо до Северния полюс?

— Не, приятелю — засмя се Вилчур. — Няма да стигнеш дори до Полярния кръг.

— Чудесно. Защото не съм взел със себе си впряг кучета, шейна, нито пък ескимоси. Но не можете ли да ме информирате за какъв дявол отивате там? Да летувате ли, цезаре?

— Не, приятелю. Преселваме се. И ти отчасти допринесе за това. Накара ме да се отвратя от града.

— Recte [55] Точно така (лат.). — Б.пр. . Накарах те да осъзнаеш, my dear, отвращението, което ти изпитваш към града. У всеки човек има цяла джунгла от неосъзнати влечения, потиснати от капризи, симпатии и антипатии. Пианото стои като глупава крава и нищо не знае за своето съдържание, за стотиците струни, които са способни да издават най-разнообразни тонове. Когато обаче някой виртуоз засвири на тази мъртва на пръв поглед голяма кутия, той майсторски изтръгва от нея цял един ад и рай от музика. Така и аз пристъпвам към човешките души. Каква е поуката? Следвай ме и ще постигнеш идеала на себепознанието!

Вилчур се усмихна.

— Нямам нищо против.

— Против какво?

— Нямам нищо против да те следвам. Ела с нас, приятелю, и остани с нас.

— А за какъв дявол, с извинение?

— Макар и само в качеството на виртуоз. А всъщност нали нямаш нито семейство, нито нещо те задължава да се върнеш във Варшава. Ще поживееш на село сред по-други хора. Да, именно! Там ще видиш със собствените си очи и ще се убедиш колко добри хора има. Ти не искаше да вярваш, че те съществуват.

След кратко увещаване Йемьол се съгласи. В края на краищата му беше все едно къде ще прекарва времето си, а тъй като разговорите с Вилчур му доставяха удоволствие, каза:

— Е, какво, мога известно време да се възползвам от твоето предложение, милорд.

Професорът се зарадва.

— Ето виждаш ли, драги, нашият екип се засилва. Сигурен съм, че като опознаеш радолишкия край, вече няма да ти се иска да заминаваш оттам. Мисля също, че безделието ще ти омръзне и ще ми помагаш заедно с колежката Канска.