Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— С кого? — запита той с изменен глас.

— С доктор Луця Канска — каза Вилчур и посочи с ръка Луця, която седеше visavis.

Циничното лице на Йемьол със застинала гримаса на шут изведнъж придоби съсредоточено и сериозно изражение. Той дълго оглежда лицето и фигурата на Луця.

— Вие се наричате Канска? Не знаех.

— Откакто съм се родила — засмя се Луця, малко изненадана от неговия тон.

— Не сте ли… не сте ли от Сандомеж? — не спускаше поглед от нея той.

— Не. От Меховско, но имам роднини в Сандомеж.

Настъпи мълчание.

— Познавате ли тамошния край? — запита Луця.

Йемьол дълго не отговаряше. Накрая сви рамене.

— Къде ли не скита човек.

Все пак обаче името на Луця явно събуди някакъв ярък спомен, защото от този миг той млъкна и продължи да седи приведен, мрачен.

— Ходил съм някога в Сандомеж — започна Вилчур, сякаш не забеляза промяната в настроението на Йемьол. — Още като студент. Красив град. Старинни стени. Спомням си кметството, красиво кметство. Спомням си оная уличка вдясно и къщата от червени тухли, цялата потънала в зеленина. Там винаги се спирах с един мой състудент. А после си купихме малка лодка и с нея вече се спуснахме надолу по Висла чак до Варшава. За онова време това беше, ха, цяла експедиция. И ние страшно се гордеехме. От ваканциите, които си спомням, това сигурно е била най-приятната. Тогава бях студент първи курс. После дойдоха годините на упорит труд. Използувах летата да ходя на практика в чужбина или просто да припечеля нещо, за да имам е какво да си платя квартирата и да се издържам през учебната година.

Влакът спря на някаква малка гара.

— Познавате ли госпожица Елжбета Канска? — тихо се обади Йемьол.

Луця кимна.

— Тя е моя леля.

— Леля? — повтори Йемьол. — Значи Михал Кански ви е бил чичо…

— Да — каза Луця. — Познавахте ли ги?

— О, толкова, колкото човек може да познава друг човек… Михал Кански. Учениците го наричаха тапира. На старини сигурно е затлъстял. Сега сигурно прилича на носорог; навярно дебелее и грухти в топлото блато на еснафското гнезденце.

Луця поклати глава.

— Почина още преди двадесет години. Аз бях малко момиче, когато той умря. И двамата умряха. Защото и леля ми почина преди няколко години.

Тя замълча за малко и добави, като наблягаше на думите:

— Много я обичах и много й дължа. Тя беше най-благородната жена, която познавам.

Каза го, за да предпази паметта на починалата от някакви евентуални неподходящи шеги на Йемьол. Той обаче се изсмя кратко и неприятно.

— О, и аз много й дължа.

След това обаче се отдръпна в ъгъла на купето и потъна в мрачно мълчание. Вилчур също беше завладян от някакви мисли или спомени. Луця извади една книга и започна да чете. Влакът летеше сред леко вълнообразните хълмове, покрити с млада гора и храсти. Тук-там сред тях се мяркаха светлозелени ниви поникнала пшеница и сивите леки стрехи на селата.

На небето слънцето вече се спускаше на запад, неговите дълги ниски лъчи на снопове проникваха в купето.

Във воденицата на Прокоп Мелник [56] Мелничар, воденичар — остаряла дума в полския език, употребявана в източните погранични области под беларуско влияние (срв. Мельник). Тук прозвище на воденичаря Прокоп Шяпила. За еднаквост на името и от романа „Знахар“ запазваме тук Мелник вместо Воденичаря. — Б.пр. закусваха рано. В нея живееха работни хора, а знае се, че за работата трябват сили, които можеш да вземеш само от храната и от никъде другаде. Затова още преди червенокосият Виталис да вдигне бента и старият Прокоп да събуди сина си, жените с пъшкане и почесване по изтръпналите от лежането хълбоци, с прозевки и подсмърчания се суетяха около голямата пещ. Зоня раздухваше жаравата от предишния ден, засипана с пепел встрани на пещта. Някъде в дъното на тая черна маса тлееше слаб огън, но след малко, колкото да кажеш два пъти „отче наш“, благодарение на нейните усилия цялата жарава се разпали с преместването й в средата на пещта, от няколко смолисти съчки избухнаха ярки пламъци. Олга довлече от пруста голям наръч брезови цепеници и шумно го хвърли на пода. Хубавото сухо дърво, отсечено в гората още предишното лято, а през зимата окастрено, нарязано на стройни цепеници, навързани и подредени на проветриво място, сега пламна бързо и лесно и само от време на време шумно пращеше и изстрелваше искри.

Жената на воденичаря отдавна беше на крак. Тя лягаше да спи с кокошките и ставаше преди тях. Не й беше до спане. С годините, колкото по-заможен ставаше Прокоп и домът им, струваше й се, че и товарът на грижите й става все по-тежък, страхуваше се, че едно недоглеждане ще повлече огромни загуби, че ако тя самата не проверява, всичко ще се попилее. Затова от ранни зори в къщата и наоколо се разнасяше скрибуцащият й кисел глас, който гълчеше както слугите, така и вещите, както хората, така и животните. Според нея всички се бяха наговорили да й досаждат и да пакостят на стопанството.