Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— А твоят баща още не се е върнал. Къде пътува така?

Васил се хвана като удавник за сламка за тази появила се възможност.

— Именно — каза той. — И аз не знам къде ходи. На никого нищо не казва. До вчера дори се страхувах.

Донка се учуди:

— Страхуваше се? Защо?

— Ами така. Не знаех за какво пътува. Та какви ли не мисли ми минаваха през главата.

— А сега знаеш ли защо?

— Сега не знам. Но знам, че не се отнася за мен.

— Как така — не се отнася за теб? А защо е трябвало да се отнася?

Васил с разперени пръсти ровеше тревата й толкова внимателно се вглеждаше в нея, сякаш ставаше въпрос да се реши някаква важна и неотложна задача.

— Ти виждаш, Донке, аз съм вече на години. Татко някога беше споменал, че ми е време да се женя. Та сега, като започна да пътува из околността. Помислих си, че може да ми търси жена. Ходи насам-натам, за да си избере снаха.

Донка се засмя.

— Как така? Да търси? Срещне някоя по пътя и гледа — става ли за твоя жена, или не? Ама че весело…

— Съвсем не — застъпи се за баща си Васил. — Нали познава най-различни хора. Знае, че този или онзи има дъщеря. Трябва да види къщовница ли е. Хубава ли е, добра стопанка ли е, дали е здрава и всичко останало. Отбива се уж случайно, на разговор, и оглежда. Всички правят така. Такъв е обичаят.

Донка се развесели. Очите й искряха и усмивка разтегли устните й.

— Е и какво? — запита тя, накланяйки кокетно глава. — Сгледал ли е нещо за теб?

— Не е сгледал, защото не за сгледа става дума. Имал си някакви свои работи.

— А ти, горкичкият, си толкова разтревожен — кикотеше се Донка, която продължаваше да е в добро настроение.

Васил мрачно каза:

— А на теб, Донке, само едно ти е в главата: да ми се подиграваш.

— Съвсем не ти се подигравам — изведнъж стана сериозна тя. — Ами просто ми е весело.

— Тогава защо казваш, че трябва да се тревожа? Нали знаеш, че се радвам.

— Съвсем не знам, че се радваш. Откъде мога да знам? Седиш тъжен, забил си очи в тревата, откъде да знам, че се радваш?

Васил се окашля няколко пъти и я погледна под око.

— Радвам се, защото ми мина страхът, че баща ми ще избере момиче, което не ми е по сърце. Сама разсъди — ако теб например те насилват за момък, който не ти харесва, а?

Донка леко сви рамене.

— Е, кой ли ще ме иска и не това ми е сега в ума.

Васил отново помръкна.

— Защото в града сигурно си оставила някого, който ти се харесва.

— Никого не съм оставила.

— Никого? — запита недоверчиво той. — А може и да е така. Защото общинският писар, господин Латошик, толкова ти се харесваше. То се знае, носи зелена връзка, от него лъха на парфюм.

Донка настръхна като котка.

— И какво като лъха. Да не би аз да не съм мирисала парфюм.

— Но все пак си сложи копринена забрадка.

— А какво от това, да не би да е забранено да си слагам забрадка.

— Разбира се, че не е забранено. Защо не? Особено когато има за кого.

— Гостът си е гост. А този писар е даже кривоглед.

— Кривоглед-некривоглед — забеляза Васил, — ама всички жени тичат след него.

— Може и всичките, но не и аз. А ти, Василе, какво си се заловил с него? Даже и да ми се харесва, нали теб не те засяга.

Васил направи с пръст голяма дупка в тревата, преди да отговори:

— Ако не ме засягаше, нищо нямаше да ти кажа. Ясно е — засяга ме.

— Не разбирам — защо е толкова важно за теб — с невинно личице попита Донка.

— Ясно е, че е важно.

— А защо?

Васил сведе глава и мрачно отговори:

— Защото ти, Донке, много ми харесваш.

— Аз? — извика тя, колкото може по-учудено.

— Разбира се, че ти — измърмори Васил.

— Божичко мили, какво си харесал у мен!

— Не знам какво. Откъде да знам… Всичко ми харесва.

— Е, ти се шегуваш с мен — засмя се тя свободно.

Васил се изчерви.

— Какви ти шеги — почти злобно каза той, — щом като искам да се оженя за теб? Женитбата не е шега.

— Ти — за мен? — почти шепнешком каза тя. — Не мога да повярвам.

Васил нетърпеливо махна с ръка.

— Ето ти тебе и разговор с жени. Казвам й ясно, а тя не вярва. Татко е прав — много трудно е с жените. Да бях казал на един мъж: искам да се оженя за теб, той веднага човешки щеше да отговори: да или не.

Донка високо и продължително се смя.

— Ех, Василе, Василе, за мъж ще се жениш. Какви ги приказваш!

Превиваше се от смях. Обхванала колене, скрила лице в тях, не преставаше да се смее. Дори когато млъкна, не вдигна глава.

Васил запита:

— Та какво ще стане с нас?

Понеже тя не отговори, той отново попита: