Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Докато завързваше лодката за кола, той каза на Донка:

— Ще видиш, че всичко ще се уреди. Най-важното е — сега вече знам, че ме харесваш.

— Както никого другиго — едва чуто прошепна тя.

Той отново поиска да я прегърне, но точно в тоя момент на мостчето се показа рижият Виталис.

— Донке, ще дойдеш ли с мен тая вечер в Радолишки? Днес е събота, ще има и кино.

— По-добре да не ходим — каза след кратко колебание тя.

Той обаче настоява, докато тя се съгласи.

Тази неделя не беше като другите. Прокоп се върна от църква по-рано от обикновено. Бързо изнесоха от къщата всички пейки, столчета, столове и ги наредиха на сянка под дърветата. Не беше минал и час и дворът гъмжеше от коли и брички. Мнозинството от надошлите бяха стари, сериозни стопани от близката околност, но имаше и такива, които бяха пристигнали и от по-далечни — на двадесет или дори на тридесет километра — села. Сигурно нямаше да се съвещават дълго, защото не разпрегнаха конете. Жените останаха в колите, а селяните отидоха под дърветата и седнаха.

Пръв започна Валенти Шуба, най-възрастният и най-уважаваният от всички стопанин от Расковице:

— Събрали сме се тук да поговорим по един полезен според Прокоп Мелник въпрос в интерес на хората и за слава на бога. Всички знаете за какво става дума и макар че не сме богати и че сигурно ние сами няма да имаме достатъчно за такъв строеж, аз вярвам, че като се започне, много ще се присъединят към нас — едни с труда си, други с материали, трети с пари. Само лошият човек няма да разбере, че всички ще имаме полза — ние и цялата околност. При това трябва да благодарим на професора, защото за нас е голяма чест, че се е върнал по нашите краища, макар че е могъл да си остане в оня голям град.

— Така е, така е — обадиха се много гласове.

Шуба продължаваше:

— Тогава трябва да му покажем нашето добро желание и да направим нещо полезно и за нас самите. Ние нямаме средства за нещо по-голямо, но аз мисля, че можем да вдигнем къща с четири стаи, покрита с шинди. Нашият стопанин, Прокоп Мелник, дава десет декара парцел — там ще бъде построена сградата, от село Руджишек обещаха дървен материал. А сега трябва да решим кой ще се заеме с превоза, кой със зидарията на основите, дърводелската работа и останалото. Няма защо да се безпокоите за тухли за печката и комините, а също и за стъкла за прозорците, защото аз и моят баджанак Зубар ще ги осигурим.

Шуба свърши и настана толкова продължително мълчание, та можеше да се помисли, че всички събрани не поддържат ни най-малко проекта, който чуха. Все пак този, който би помислил така, щеше да се излъже. Тукашните хора не обичаха прибързаността, не обичаха също първи да се изтъкват преди другите. Не е приятно да те мислят за човек, който не се владее и се самоизтъква пред съседите.

Пръв се обади брадатият юначага Иван Балабун, старообредник от Нескупа, който беше не само добър земеделец, но и добър дърводелец, когото ценяха в цялата околност. Той обеща от свое име и от името на брат си да извърши цялата дърводелска работа; всъщност това и очакваха от него. После Юзеф Петрунис от Бервинти обеща от името на цялото село (в което изпълняваше длъжността пълномощник) шиндите за покрива на къщата и цялата работа по покриването. Селяните от Вицкуни, които бяха много опитни в дърводелството, заявиха, че ще направят скелето. И така едно след друго се сипеха предложения, а Прокоп Мелник най-подробно записваше на един голям лист. Когато вече всичко беше уточнено, присъствуващите се подписаха един след друг. Те не бяха много. От събраните 40–50 души само няколко знаеха да пишат. Останалите вместо имената си слагаха по три кръстчета. Но това ни най-малко не омаловажаваше валидността на тези подписи. Първо, защото го правеха, след като дълго бяха обмисляли всичко, и второ, защото беше доброволно.

Едва сега всички вкупом се отправиха към пристройката, а Прокоп влезе вътре. Макар че беше неделя, той завари Вилчур да работи, правеше някакви отвари от билки.

— Какво има, Прокоп? — вдигна глава Вилчур. — Май че имаш много гости.

— Това не са гости — отрече с глава воденичарят. — Дошли са по работа, и то по-скоро при тебе, отколкото при мене.

— При мен? — учуди се Вилчур.

— Ами, да. Интересуваше се къде ходя и защо, е, сега излез пред къщата и ще разбереш. Там всички вече те чакат.

Заинтригуван, Вилчур и понятие нямаше за какво става дума.

— Какво кроите там? — запита недоверчиво той.