Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Той искрено се разсмя.

— Скъпа госпожице. И мен за пръв път в живота ми ме прелъстяват. Нямам никакъв опит в това отношение.

— Вие забравяте Зоня.

— Ах, Зоня! Тази почтена женица винаги ме е обсипвала с прекалено много чувства.

— Не е трудно да се забележи. Зоня ме поглежда много недоброжелателно — предусеща съперница в мен.

Професорът се разсърди.

— Що за сравнение?!

— В тия неща всички сравнения са възможни. Аз самата не знам коя от нас има повече шанс.

Тя каза това с явно кокетство и Вилчур смутено отговори:

— Вие се шегувате.

— Съвсем не се шегувам. Вие се браните от мен така, сякаш съм някаква опасна мегера.

Той поклати глава.

— Аз ви браня от себе си.

— И го вършите с удивително постоянство.

— Продиктувано от съзнанието за справедливостта на защитаваната кауза — каза той с усмивка.

— Или по-скоро от необоснована съпротива.

— Вие дори не си давате сметка колко трудно е да продължавам да се съпротивлявам. Вие изкушавате съдбата. Предупреждавам ви!

— Не се боя от съдбата.

— Това именно е доказателство за лекомислие.

— Или вярата, че не можеш да избягаш от съдбата си.

— Не можеш да избягаш — повтори Вилчур, след като размисли.

Той казваше истината. И действително колкото по-дълго живееха заедно с Луця, толкова по-често се улавяше, че търси аргументи в полза на брака и колкото повече разумни основания откриваше, толкова по-малко възражения намираше у себе си. От поведението и от думите на Луця имаше основания да мисли, че нейното чувство не е временно и преходно желание, че тя наистина го обича, че наистина иска да бъде негова съпруга. Въпросът за разликата във възрастта не изглеждаше толкова страшен. В края на краищата по света имаше много такива именно бракове. Този факт можеше да се обясни дори от природна гледна точка, макар и с това, че сред животните например самките явно предпочитат и търсят стари самци. Впрочем той не можеше да смята, че с брака си с Луця ще я обвърже за цял живот. Та нали щеше да й върне свободата, веднага щом тя би пожелала.

Всъщност решението му отдавна беше узряло, но той не можеше да го изкаже, сякаш очакваше нещо ненадейно, сякаш предвиждаше, че ще се случи нещо, което ще разреши проблема без неговата воля и без нейния стремеж. И затова се стараеше да избягва разговорите с Луця дотолкова, доколкото те можеха да докоснат опасната тема. Този път той не успя да ги избегне и както му се стори, отиде твърде далече. Едва думата „неизбежно“, която се откъсна от устата й, го накара да се опомни. Неведнъж бе мислил, че неговият живот винаги е бил съставен от неизбежно предопределени събития. Бракът с Беата, научната кариера, популярността, славата, богатството, бягството на Беата, загубата на паметта, дългите години на скитничество, после интригите на Добранецки, упадъкът, Луця и завръщането в Радолишки — всичко ставаше извън неговата воля, беше някъде написано, решено и той нямаше никакво влияние върху това. Разбра, че в действителност всичко предприето от него, всяка постъпка, всяко решение бяха сякаш продиктувани, бяха сякаш следствие на обстоятелства, които не му дават възможност да избере какъвто и да било друг път. Винаги му беше оставал един натрапен, предначертан, единствен път.

„Неизбежно, мислеше си той. — Дали и в това отношение аз не съм изключение, или пък всеки човек още с раждането си се озовава вече на някакъв коловоз, който трябва да го заведе точно до посочените в предопределението места? Неизбежно. А такива като например Йемьол? Този човек ни най-малко не си дава труд да мисли за утрешния ден. Просто се е предал на съдбата и й позволява да го подхвърля насам-натам, както вятърът — лист. С какво удивително безразличие се подчинява на всякакви промени или състояния, които животът му натрапва. Дори не се замисля над тях.“

Сега Вилчур си спомни това, което още от детинство бе научил в училище и някак си автоматично бе приел като догма: „Човек е ковач на собствената си съдба.“ Що за абсурд! Сигурно за някои по-дребни въпроси предопределението оставя на човека свободата да реши, но тази свобода е обусловена от безброй психически действия, наслоени и формирани през живота, тоест от чужда, натрапена воля. Неизбежно.

Колко трагедия и колко спокойствие има в тази дума. Пътят тук свиваше наляво, а веднага след завоя започваха вече първите къщи на градчето.

— Довиждане, госпожице Канска — каза Вилчур. — И не забравяйте утре, като отивате във воденицата, да се отбиете в пощата и да проверите дали не е дошла пратката с бисмут.