Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

По същото време в градчето мебелите за болницата бяха готови, а Луця замина за града да купи инвентар. Там не можеше да се намери всичко и писа на доктор Колски, за да го помоли да купи останалото във Варшава и да го изпрати с наложен платеж.

На Колски тя пишеше доста често. Обичаше неговите писма. При това разчиташе в тях искрена тъга и носталгия по нея. Почти във всяко писмо той я молеше да му позволи да дойде в Радолишки поне само за един ден. Винаги решително му отказваше. Смяташе, че няма никакъв смисъл да събужда отново някакви надежди у него, отново да разврежда сърцето му. Не можеше да му даде нищо повече от приятелство и симпатия, а приятелството и симпатията намираха достатъчен израз в писмата и не изискваха лични срещи.

Сега именно, в тоя период, присъствието на Колски щеше да бъде изключително неприятно не само за нея, но и за него. Отношенията й с професора много се бяха изменили от известно време насам. По-точно — от деня, в който Прокоп обяви годежа на сина си с тяхната далечна роднина Донка. Наистина сватбата щеше да стане едва след Коледа, но младата влюбена двойка сякаш насищаше с голямата си любов цялата атмосфера във воденицата и всички, които живееха и дишаха в нея, неволно чувствуваха по-живо своите собствени сърдечни преживявания. Тази атмосфера допринесе да се стигне най-после между нея и Вилчур до нещо, което тя би могла и което искаше да смята за съгласие за брак от негова страна.

Една вечер по пътя за градчето се отби, както тя често правеше впрочем, в радолишкото гробище на гроба на Беата. Още през пролетта беше подредила гроба, посадила беше цветя и храсти. Сега трябваше само от време на време да скубе троскота и останалите плевели. Обичаше да идва тук. В тишината и в шумола на високите дървета беше толкова приятно да размишляваш за живота на тази трагична жена, нанесла дълбоки, почти смъртоносни рани на своя мъж и на себе си. За мощта, за страшната унищожителна мощ на любовта, всъщност най-силната творческа мощ; най-накрая за своите собствени чувства и за това, което те могат да дадат на нея самата и преди всичко на него.

Дали ще успее да го възмезди за несправедливостта, причинена от другата? Ще успее ли с топлота и нежност да съживи в неговото сърце дарбата да обича? Ще чуе ли някога думите: „Ти ме направи щастлив. Аз съм по-щастлив, отколкото с другата“?

Луця търсеше отговор на всичко това, вперила поглед в черния кръст. По-малко мислеше за себе си. За своето щастие. Отдавна ясно бе ограничила това щастие до щастието да му служи. Да му служи, да му помага, да бди над неговите проблеми, над неговото спокойствие, над неговото душевно равновесие. Чувствуваше се почти призвана, почти се беше нагърбила с мисията да възмезди този човек с голямо сърце поне за част от неправдите, които бе познал. Това беше всичко, което тя желаеше.

Онзи ден, когато, потънала в такива размисли скубеше бурените на гроба на Беата, чу нечии стъпки зад гърба си. Обърна се и видя Вилчур. Той постоя известно време мълчаливо, най-после каза:

— Досещах се, че сте вие… Че вие се грижите за този гроб.

— Никой не се грижеше за него — каза тя, сякаш се оправдаваше.

На Вилчур му се стори, че долови в гласа й упрек и тъжно се усмихна.

— За мен този гроб е наистина… гроб.

След малко тя се обади:

— В гробовете са затворени спомени.

Той поклати отрицателно глава.

— Не за мен. Не казвам специално за този гроб, а по принцип. Моите спомени почти никога не се свързват с гробища. Какво представляват гробищата?… Сметище, където са засипани в ями остатъци, изхабени излишни остатъци от хора, които някога са живели. Аз така разбирам нещата, може би защото съм лекар. Защото общувам от толкова години с материята и съм привикнал да гледам на нея като на калъф, в който е затворен човекът. Тяло. Само тяло. Механизъм, притежаващ способността да се движи, да се храни и да отделя. Но само механизъм.

— Аз също съм лекарка — възрази тя.

— Да, именно и вие трябва да гледате на тези въпроси като мен. Кажете ми, смятате ли, че трябва да се отнасяте с пиетет например към пръста или към ръката, която сте ампутирали.

— Това е друго.

— Как така друго?

— Да — просто части от тялото, при това болни.

— Не болни, а мъртви. Ако вие смятате, че например една мъртва ръка не заслужава уважение, хайде кажете ми към коя част на тялото трябва да се отнасяте с почит.

— Господин професоре, вие се шегувате.

— Да допуснем — продължаваше Вилчур, — че бомба разкъса някого на парчета. Към кое от тях ще насочите вашето преклонение?