Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Той й целуна ръка и бързо тръгна към къщи, сякаш се страхуваше, че Луця отново ще подхване разговора. Преди да стигне до воденицата, срещна Васил, който явно го чакаше. Момъкът беше мрачен и угрижен.

— Какво, Василе, нови тревоги ли имаш? — заговори го Вилчур, доволен, че може да се откъсне от своите собствени мисли.

Така е, имам, господин професоре. Как мога да нямам тревоги е такова момиче — отговори Васил.

— Вилчур не разбра веднага. С какво момиче? Аха, Донка!

— Какво, не те ли иска?

— И иска, и не иска.

— Как така? — полюбопитствува Вилчур.

— Ами да, каза, че има влечение и че й се харесвам, но че няма да се омъжи за мен.

— Няма да се омъжи? И защо? Да не би да е дала вече дума някому?

Васил отрицателно поклати глава.

— Не, не е това. Само че тя се страхува, че баща ми ще й се разсърди и ще я изгони от къщи.

— А за какво ще се разсърди? — учуди се Вилчур.

— И аз мисля, че няма да се разсърди, но тя така предполага. Струва й се, че татко, като я е взел при нас, никога няма да се съгласи тя да стане моя жена. Смята, че няма право дори да мисли за това, защото е бедна.

— Тогава те съветвам просто да поговориш с баща си. Струва ми се, че Прокоп не е неблагосклонен към нея.

Васил се почеса по главата.

— Нали точно тя ми забрани. Тя ми забрани. Казва, че баща ми ще й се разсърди, защото ми е завъртяла ума.

— А ти какво, да не би да си сополанко, който сам не знае какво иска? — нервира се Вилчур.

— Разбира се, че не съм — каза Васил. — Не съм малък вече. Пък и знам — без нея не ми се и живее дори.

— Тогава ти казвам да не обръщаш внимание на нейните забрани и открито да поговориш с баща си.

— И щях да поговоря — каза Васил. — Но й обещах да не казвам нито дума. И сега сам не знам какво да правя. Единствената ми надежда сте вие, господин професоре.

— Ами добре, мойто момче — съгласи се Вилчур. — Ще поговоря с Прокоп и съм сигурен, че няма да ти пречи.

— Аз наистина не знам как да ви се отблагодаря.

— Няма за какво да ми благодариш. Нормално е хората да си помагат един на друг, колкото могат. Ще поговоря с Прокоп. А теб те поздравявам за избора. Хубаво и добро момиче. И това, че е бедна, няма никакво значение.

Васил си отиде зарадван и успокоен. Не се стигна обаче до обещаната от Вилчур намеса. Стана така, че нещата се развиха от само себе си.

След вечеря, преди да се оттегли да спи, Прокоп Мелник си спомни, че е оставил тоягата си на мостчето. Не беше кой знае каква тояга. Обикновена дебела дъбова тояга, каквито можеше с десетки да отсечеш във Вицкунската гора. Но Прокоп_години наред си служеше с нея, беше свикнал и не искаше сега да я изгуби. До мостчето отиде по една права пътечка и, разбира се, намери тоягата. Връщаше се обаче по брега на езерото, защото нощта беше топла и имаше луна. И тъкмо защото имаше луна, видя на пейката под скорушата две прегърнати фигури и ги разпозна.

Бяха Васил и Донка. Прокоп за миг се поколеба и ускори крачка.

— Какво правите тук? — извика заплашително той.

Младите отскочиха. Те толкова бяха погълнати един от друг, че не бяха забелязали Прокоп да се приближава.

Старият воденичар гневно и сурово ги гледа известно време, стискайки тоягата в ръката си. Накрая извика:

— Донке! Марш веднага вкъщи!

Когато момичето със сведена глава бавно тръгна, той още веднъж подхвърли след нея:

— Глупачка!

Васил стоеше сконфузен, скубейки листчета скоруша. Той знаеше, че с баща му шега не бива, и беше готов за най-лошото. Разбира се, Прокоп дишаше тежко, а погледът му не обещаваше нищо добро.

— Аз всъщност нищо… — обади се най-после Васил.

— Млък, ах ти, дяволско семе! Ей сега ще ти дам да се разбереш!

— Татко, моля ти се — опита се отново да се защитава Васил, но млъкна, защото Прокоп вдигна тоягата над главата си.

— Признай веднага, сторил ли си й нещо лошо? Но кажи истината, защото ще те убия!

Васил възмутено се удари в гърдите.

— Аз да й направя нещо лошо? Предпочитам да умра.

Воденичарят долови нотка искреност в гласа му, но не свали тоягата.

— Закълни се — каза той.

— Кълна се!

Прокоп шумно си отдъхна и каза с облекчение:

— Ах ти, дяволско зачатие!

Той изтри изпотеното си чело и тежко се отпусна на пейката.

— Татко, ти веднага ме нападаш с тоягата, още преди да съм ти обяснил…

— Никакви обяснения не може да има! Как не те е срам! Такива работи под собствения ми покрив. Срам искаш да ми докараш, с пръст да ме сочат хората и високо да говорят, че съм приютил сирачето, за да развратничи синът ми! Пфу дяволско зачатие! И всичко това в моя дом! На стари години! Значи такава радост дочаках от тебе. Ама чуй ме: само да й направиш нещо лошо ще те убия. Ще те убия като куче! Ти знаеш, че празни приказки не приказвам.