Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Но това няма никакво значение — живо протестира тя.

— Има, и то голямо!

— За мен има значение само едно: аз ви обичам, обожавам ви и просто не мога да си представя как бих могла да живея далече от вас…

Сега Вилчур се спря.

— Госпожице Канска — каза сериозно той, гледайки в нейните искрящи очи. — Вие още нямате никакъв опит. Повярвайте ми, че вашето чувство в цялата си красота и свежест е само едно недоразумение. Вие ме обичате, струва ви се, че съм достоен за възхищение, за приятелство и най-после — за съчувствие поради всичко, което преживях напоследък. Но това не е любов. След месец или година то ще мине, защото не може да не мине, и тогава ще се убедите, че в тоя миг, днес, вие безразсъдно сте се приближили до пропастта. За щастие на ръба на пропастта има бариера, която ще ви задържи, тази бариера е моят опит и това, че аз познавам живота. Мило дете, един ден ще ми бъдете благодарна за всичко. Някога ще си спомните думите ми.

Луця се усмихна тъжно:

— Господин професоре, друг отговор не съм и очаквала. Зная, че не ви заслужавам. Във всяко отношение. Знаех, че ще ми отговорите така. Да, защото как иначе може да се отговори на една жена, за чиято любов човек не намира у себе си никакъв отклик.

— Лъжете се, госпожице Канска. — Вилчур сви вежди. — Това, което казахте, е голям, голям и ценен дар за мен. Човек, който е имал толкова малко топлота в живота си, умее високо да цени чувствата. Това обаче не значи, госпожице, че е способен да отговори със същото на такива чувства. Животът си е казал думата, годините — също. Сърцето изсъхва, душата губи своите живителни сокове — става тръпчива и жилава, изсъхва като пергамент. Трябва да го разберете, госпожице.

— Не вярвам — поклати глава тя. — От три години общувам с вас, наблюдавам ви всеки ден, виждам прояви на вашето чувствително сърце, на величието и жизнеността на вашата душа. Сърцето ви е свежо като сърцето на дете. Та нали вие обичате хората?

Професорът замислено тръгна напред.

— Да, скъпа госпожице, но това е нещо друго. То не е нещо лично, не пронизва до дъно, не разтърсва изцяло нервите, не изпълва дните и нощите. Как да ви го кажа? Разликата между сърцето на млад мъж, който обича, и моето е като разликата между пламнало огнище и тиха църква. Разбирате ли, това са два вида любов, два различни вида любов.

Отново вървяха мълчаливо. Рядко се разминаваха с някого.

— И никога ли не сте обичали? — запита Луця.

Вилчур вдигна глава, сякаш се вглеждаше някъде между звездите и накрая каза.

— Обичах някога. Казваше се Беата.

Говореше на себе си, сякаш бе забравил присъствието на Луця.

— Беше млада и красива и никога не ме е обичала. Беше моя съпруга. Отдавна, преди много години. Беше моя съпруга. Не съпруга — съкровище, кралица, дете. Днес и аз самият вече не знам — беше смисълът и целта на моя живот. Всяка моя мисъл беше за нея, всичко, което правех, го правех за нея. О, аз знам какво значи да обичаш. Помня какъв бях през ония години, помня също, че не съумях, не успях да спечеля сърцето й. Очевидно съм бил много непохватен. Обсипвах я с гальовни думи, треперех при мисълта, че няма да бъде изпълнена някоя нейна най-дребна прищявка. Но тя нямаше дребни прищевки. Желаеше само едно — искаше да обикне. А аз не можах да бъде този, който тя би обикнала. Винаги, всеки ден виждах в очите и нещо като страх от мен, виждах безграничната дистанция, която отделяше нейните мисли, нейния свят от моя. Беше много примерна съпруга, имахме дори такива моменти, когато вярвах, че ще се сближим. Илюзиите обаче бързо се разпръскваха. И аз отново се изправях безпомощен пред това също толкова мълчаливо и неразбираемо за мен създание, колкото аз за него. Държеше се с мен като дете, попаднало в клетката на слон. Има наистина доверие в слона, но се страхува от всяко свое движение, от всяка своя дума, защото не знае как ще реагира голямото тромаво животно.

Той млъкна, а Луця след дълго мълчание попита:

— Починала ли е?

Професорът кимна и изведнъж се оживи.

— Да вървим. Елате у дома, ще ви покажа снимката и.

И той се отправи към къщи, сякаш не очакваше ни най-малък протест от страна на Луця. Тя вървеше до него потресена. Нейното собствено признание и признанието на професора разбуниха хаотично мислите и чувствата й. Ах, защо не беше се родила по-рано, защо не беше се запознала с него преди онази, онази глупава и недостойна жена, която не беше съумяла да оцени щастието си.

Луця знаеше, че Вилчур някога е бил женен и че от много години е вдовец. Преди три години дори беше се запознала между другото с дъщеря му госпожа Чинска, към която изпитваше истинска симпатия. Из града кръжаха историйки за романтичното минало на семейство Вилчур, които бяха толкова противоречиви, че беше трудно да се разграничи истината от измислиците. Луця впрочем не изпитваше любопитството, което кара други жени да се ровят в чуждите работи. В случая с Вилчур тя дори предпочиташе той и занапред да остане за нея тайнствена полулегендарна, полуреална личност. Жадуваше да го опознава ден след ден, да опознава неговия, живот, лабиринта на душата му, така както се узнава страница след страница историята на трагичните преживявания на любим герой.