Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Усмихна се тъжно.

— До края на живота ми, с надежда, че това няма да трае дълго.

— Съвсем не съм съгласна с вас — енергично запротестира Луця. — Та нали ви остава — докато не се освободите от тази чувствителност, напълно обяснима впрочем — толкова огромна област за работа като научната дейност. Лекциите в университета, клиниката, публикациите.

Вилчур се замисли.

— Не, това не е за моя темперамент. Мога да пиша само когато писането ми запълва свободното от практиката време; колкото пък за лекциите… Драга госпожице, и оттам ще ме изтикат. Нищо не ми остана. Ето на — да се затворя вкъщи и да чакам смъртта. Впрочем тя ще дойде бързо. Природата така е устроена, че онова, което е непотребно, се самоунищожава. А аз чувствам, че съм излишен.

— Точно за това става дума, господин професоре. Става дума, че вие се чувствате ненужен. Искам да ви убедя, че това е само временно състояние, което скоро ще мине. Искам да ви убедя, че вашата жизненост никак не е отслабнала, че не е намалял нито вашият гений, нито енергията ви. Това е временна депресия.

— Не вярвам.

— Тогава аз ще ви убедя.

— И как?

— Вие започнахте голям труд върху туморите…

— Не съм започнал, а по-скоро съм изоставил. От една година не съм го поглеждал. Липсва ми много материал. Би трябвало да го събирам, да издирвам, да го подреждам, а да си призная, нямам ни най-малко желание да го правя.

— Тогава ще ви помагам. Аз ще се заема.

— Ще бъде жертва от ваша страна. Вие добре знаете, госпожице Канска, че аз не мога да приема такава жертва.

— Но това не е никаква жертва. Ще ми дадете част от авторския хонорар или пък например — ще поместите до вашето име и моето: „В съавторство с доктор Луця Канска.“ Това е чест — и то каква!

Луця дълго настоява и Вилчур най-после, макар и неохотно се съгласи. На другия ден започнаха работа. Обикновено тя идваше следобед. Заедно огледаха ръкописа, отбелязаха какво липсва, изваждаха библиографски подробности от медицинските списания. Привечер разговаряха на чаша кафе, след това Луця се сбогуваше с професора, за да дойде на следния ден с пакет бележки или книги, взети от библиотеката.

Работата напредваше много трудно. Въпреки предвижданията на Луця депресията на Вилчур не минаваше. Неведнъж оставяше писалката и потъваше в мълчание, което траеше по няколко часа, а после не само че не беше в състояние да работи, но дори и да разговаря с нея.

Един ден тя го завари пиян. Беше отчаяна и все пак си даваше кураж и продължаваше упорито да вярва, че ще се случи нещо, което ще промени положението, ще промени настроението на Вилчур.

Така минаха два месеца. Луця разделяше времето си между работата за професора, занятията в болницата и търсенето на нова работа в някоя друга болница; наистина, въпреки че от страна на професор Добранецки нямаше предвижданите в началото от нея въртели, тя все пак се чувствуваше много зле. Външно в болницата всичко вървеше по предишния установен ред, нямаше никакви промени, нито размествания. И все пак атмосферата беше съвсем друга. По-чувствителните, към които спадаше и Луця, го усещаха на всяка крачка. Никой никога не споменаваше името на Вилчур. В това мълчание като че ли имаше срам, че така лесно се отказаха от него, отрекоха се, забравиха го.

С Колски се срещаше по-рядко. От онзи решаващ разговор той не се стараеше да се върне към същата тема, но не си промени отношението към нея. По лични въпроси изобщо не разговаряха. Затова не знаеше, че Луця сътрудничи с професора. Не знаеше също, че си търси друга работа. Само веднъж след един разговор с Добранецки, когато между другото я уверяваше, че мястото й в болницата ни най-малко не е застрашено, тя отговори кратко:

— Не държа на него.

А всъщност трябваше да държи. Във Варшава имаше лекари в излишък и беше извънредно трудно да се намери работа. Досега бе проверявала на няколко десетки места безрезултатно. Записваха адреса и телефона и й обещаваха да я уведомят, ако се открие вакантно място.

Междувременно настъпи месен март, а с него и ранната тази година пролет. По улиците се виждаха все повече жени и мъже по костюми. По дърветата се появиха първите пъпки, някои храсти вече леко се зеленееха.

В същото време Луця не можеше да не забележи, че с всеки изминал ден професорът става все по-мрачен и че видът му се влошава. Реши да го кара да се разхождат. Отначало той не искаше и да чуе за това. Най-после се съгласи при условие, че ще излизат вечер и ще избягват кварталите, където биха могли да срещнат познати.